Един политически лидер, наскоро влязъл в парламента, се извайка публично как изведнъж взели да го търсят всякакви хора, далечни познати и съвсем непознати, да го натискат за свои лични, роднински, приятелски и партийни услуги. Учудило го, дори му досадило. Стана ми някак мило поради тази "велможна девственост" на въпросния сравнително млад човек. В същото време се запитах колко време му давам да я загуби. Щото такъв тип откровения няма да чуете от "старите кучета" - те прекрасно знаят какво точно е властта и как се употребява.

Е, не мога да кажа за колко време се похарчва въпросната "девственост" - то не е еднократен и необратим акт като при истинската такава. То е процес с продължения - настъпиш си един принцип, след време затъпчеш още един, после изриташ два-три в ъгъла - да не пречат... Сетне се запрегръщаш с довчерашния лют враг и с отявлени мошеници заради "стабилността" и "липсата на алтернатива". Ей така става. И се разгледаш в огледалото - уж същото име, уж същият човек, но тц, същото не е същото. Суратят омрачен някак, дори когато е нахилен, а думите и бузите - изсивели като след отравяне с олово... Пък очите на такъв загубил полит. девствеността си добиват следния синдром - подскачат трескаво по ликовете на събеседниците



досущ водомерки по заблатен вир...



Та горе-долу година давам. Но то не е толкоз важно. Тъй върви светът от памтивека, не се променя ни с едно Свето писание, ни с няколко десетки директиви от ЕС. Важно е до какво се стига накрая. А се стига, нека ми прости, че го цитирам пак, но много ми хареса казаното от психиатъра Михайлов, който така характеризира какво излъчват политиците след дългогодишно пребиваване във властта. Стигали до нещо като "вкаменяване на лукавството". Високохудожествено речено - харесвам и слога, и сленга на този човек.

Разбира се, срещат се частични, дори пълни изключения. Срещат се и недосегаеми за тази деградация фигури, и ще ви кажа какво е най-интересното при тях. Такива са най-добрите, най-свестните - но и най-чудовищните също. Тях властта не поврежда, а направо убива рано или късно. Като вторите повреждат много нещо преди това. Само че то е друг разговор.

Сега приказката ми е за обикновените хора. Те са, които си избират управниците, и те са, които после се редят пред кабинетите на тези управници я по някаква обществена нужда, я поради лична корист - да се уреди Гошко на работа, да се пусне обществена поръчка за фирмата на свако, па ний ще се отблагодарим, няма да ви оставим без благодарност, хи-хи... Или пък да махнат оня бурсук Пеев от управлението, че не е от нашата партия, имам по-вярно момче за там... Тези, вторите, забелязал съм, чакат по-упорито и намират по-сигурен достъп до велможите от първите. Те са и които бърже корозират всяка политическа девственост, разбира се, ако още я има.

Искам да възхваля българите, лишени от този усет. Има такива. Някои са направили съзнателен избор отдавна, други впоследствие, а при трети изборът е неосъзнат - по темперамент, или по естествен морален свян. Говоря за избора да си гледаш работата, като по този начин придобиваш ценности, а не да гледаш на всяка цена да се отъркаш о тези, които разпределят ценности поради позиционната си дислокация. И така да ги добиваш въпросните ценности. Аз познавам такива хора, дори предполагам,



че си патят у дома



Със сигурност ги мушка я жена, я тъща, я братчед, я комшия. "Симо, ти си глупак бе; аз, ако имах съученик министър, чудеса щях да направя, бе. Иди там, поискай среща, поискай нещо кв'о да е, срещни се само с тогози, бе човек. И да не знаеш какво да искаш, все файда някаква ще излезе, снимай се макар с него, да пуснем у фейсбука, ще види учителката на Марианчето, шестичка ще й пише..."

Твърди се, че Свети Иван Рилски, великият ни отшелник, натрупал такава слава, че сам цар Петър решил да посети стареца. Поне така пише във всички житиеписи на прочутия монах. Царят изминал стотици километри до суровата Рила, като носел със себе си и дарове. Искал да похортува с мъдреца, да научи нещо за съдбата и царството си. Иван Рилски обаче не пожелал да се срещне с царя. Само отдалеко се поклонил. И не приел златото, което цар Петър му предложил като дар, приел само плодове и скромна храна.

Това не е поведение на добър мениджър, ще кажем ние. Иван би могъл да вземе златото и да построи обител за много монаси; друг на негово място направо не би чакал царя, а сам би отишъл при него; трети като нищо от такава среща би си издействал владишка или патриаршеска титла... Пък Свети Иван се врътнал, дори мохабетя отклонил.

Не е важно дали такава среща е имало, защото говорим за нея единствено по агиографски източници. Важно е, че такава среща с висок ореол има в народното съзнание. Ореолът не е случаен - една част - по-добрата част - от непохарчената душевност на народа ни одобрява тъкмо такъв тип поведение при досега с властта. Защото развращаването на велможите



не е само тяхно, а и наше дело -



същото като с корупцията, двустранен процес.

Та - да живее споменът за Отшелника - и примерът му - в нашите днешни глави. Впрочем - изумително е, че този достоен мъж и досега няма един величав паметник в столицата ни.