Мина четвърт век, откакто Берлинската стена, която разделяше Източен и Западен Берлин, падна. Първият път, когато посетих Берлин, беше през 1983 г. и тогава градът все още бе разделен. Пътуващите можеха да идат в Източен Берлин, но трябваше да преминат през поредица контролнопропускателни пунктове и да се върнат в Западен Берлин, преди часовникът да удари полунощ. Точно като Пепеляшка на бала.

С жена ми и един приятел отидохме да гледаме представление на "Вълшебната флейта" на Моцарт в операта в Източен Берлин. Изпълнението и атмосферата бяха прекрасни. Но стрелките на часовника неизменно наближаваха полунощ. Помня, че тичахме до чекпойнт "Чарли" по пътя назад. Успяхме точно навреме, но бяхме на косъм. От всички изпълнения на "Вълшебната флейта", които съм гледал, това вероятно бе най-вълнуващото.

Помня, че се почувствах облекчен, когато Стената падна през 1989 г. "Студената война свърши, казах си, сигурен съм, че пред нас стои мирен, позитивен свят." Мисля, че много хора се чувстваха по същия начин. Но



облекчението не продължи дълго



Близкият изток продължи да се забърква в конфликти, избухна война на Балканите, един терористичен акт следваше друг и, разбира се, случи се и атаката на Световния търговски център в Ню Йорк през 2001 г. Надеждите ни за по-щастлив свят се срутиха и нямаше какво да ги оправдае.

Стените винаги са били важен мотив за мен като писател. В романа ми "Страна на чудесата за непукисти и Краят на света" изобразих въображаем град, обграден от висока стена - град, в който, щом влезеш веднъж, не можеш да излезеш. В "Хроника на птицата с пружина" главният герой стои на дъното на кладенец, минава през масивните каменни стени на кладенеца и влиза в друг свят. А речта ми за получаването на наградата "Ерусалим" се наричаше "Стени и яйца". Говорех за стените и за яйцата, които се чупят в тях. Точно колко безпомощни сме, когато се изправим пред стени. В Газа бушуваха сражения, докато говорех.

За мен стените са символ на това, което разделя хората, това, което разделя едни ценности от други. В някои случаи стената може би ни защитава. Но за да ни защити, трябва да изключи други хора - това е логиката на стените. Една стена в крайна сметка се превръща във фиксирана система, отхвърляща логиката на всяка друга система. Понякога чрез насилие. А Берлинската стена е забележителен пример за това.

Струва ми се, че понякога



унищожаваме една стена само за да построим друга



Може да е реална стена или невидима, която огражда ума. Има стени, които ни нареждат да не се отдалечаваме от мястото, на което сме, и стени, които забраняват на други хора да влязат. Когато една от тях най-накрая падне, светът изглежда различен и дишаме с облекчение - само за да открием, че в друга част на света е издигната друга стена - стена на етнос, религия, нетолерантност, фундаментализъм, алчност, страх. Неспособни ли сме да живеем без системи от стени?

За нас, писателите, стените са препятствия, които трябва да преодолеем. Нито повече, нито по-малко. Когато пишем романи, метафорично преминаваме през стени. Минаваме през стените, които разделят реалността и въображението, съзнателното и несъзнателното. Виждаме света, който лежи от другата страна на стената, връщаме се от нашата страна и описваме подробно какво сме видели. Не отсъждаме какво е значението на стените, нито какви са плюсовете и минусите им. Просто се опитваме точно да опишем какво сме зърнали. Това е работа, която писателите вършат ежедневно.

Когато един човек чете художествена литература, която го докосва и вълнува, той може



да премине през стената



заедно с автора. Разбира се, когато затвори книгата, той още е на същото място, на което е бил, когато е започнал да чете. Дори да се е преместил, ще да е най-много с 10-20 сантиметра. Реалността около него не се е променила, нито един истински проблем не е бил решен. Въпреки това читателят остава с ясното чувство, че е пробил една стена, отишъл е някъде и се е върнал. Остава с усещането, че е мръднал от изходната точка, макар и с малко. Винаги съм вярвал, че усещането на това физическо чувство е най-важното нещо в четенето. Действителното усещане, че си свободен, че ако искаш, можеш да преминеш през стени и да идеш, където пожелаеш. Намирам това за най-ценното. Искам да напиша достатъчно истории, които да правят това възможно. И да споделя тези истории с колкото може повече хора.

Проблемите, пред които светът е изправен днес, очевидно няма да бъдат решени от това споделено съзнание. За нещастие романите нямат пряк ефект върху света. Използвайки разказите обаче, можем да си представим доста ясно един свят, различен от този, в който живеем. Пред лицето на мрачната, груба и цинична реалност това вероятно изглежда като безсилна и мимолетна надежда. Но силата, която всеки отделен човек притежава чрез въображението си, е именно тази: тихото, но упорито усилие да продължиш да пееш, да разказваш истории, без да губиш куража си.

Да си представиш свят без стени в свят, който принадлежи на стените; да видиш ясно това място във въображението си - това може наистина да промени реалността. Бих искал да вярвам, че литературата има тази сила.

---------

*Статията е превод от речта на Харуки Мураками при получаването на литературната награда "Ди Велт".