Старото славно кафене "Шапките" на "Солунска" още съществуваше, когато някакъв кленов лист долетя неизвестно откъде и залепна за мокрото, почти непрозрачно от дъжда стъкло. Стоеше и не падаше, разперен, сякаш изпънат и изгладен с длан, с класически очертания - съвсем като листа от канадското знаме. Наоколо растяха липи и кестени, неясно беше откъде бе прехвръкнал този лист. Приятелят ми Захари го гледаше като омагьосан. Накрая се откъсна и рече: "Той идва за мен". След няколко месеца замина за Канада.

Захари се върна само веднъж и през цялото време се жалваше от носталгия. Носталгия по Квебек. Слушах го изумен и избягвах да питам каквото и да е. След дълго обикаляне около темата той се отпусна и обясни: на четвъртата година най-сетне спестил пари и поканил майка си на гости. В Канада тя се разболяла и починала. "Преди това всяка нощ сънувах "Редута" - рече Захари. - Като погребах мама, сънищата спряха. Където е майчиният гроб - там е родината." Според него майка му се бе пожертвала, за да го освободи от мъката по България и да внесе мир в духа му...



После Захари замина. Не вярвам, че ще го видя пак.



В действителност той бе дошъл само за да затвори страницата. Дори когато се сещам за него, мисля повече за кленовия лист, който го поведе към онази далечна земя. И за това как в пълния с неразгадаеми знаци живот понякога успяваме да уловим онзи, който е предназначен само за нас. Даже когато не съумяваме да ги разчетем и последваме, такива знаци ни дават кураж, надежда или просто някакво важно, необходимо, нерядко дори спасително очакване.

Захари замина, но разказът за пристигането на майка му в Канада ме занимаваше дълго. Бях го пропуснал, както се казва, "покрай ушите си", но той не ме оставяше и с времето подробностите му се връщаха една от друга по-многозначителни. Бях я виждал няколко пъти в София, бе различна от нашите майки - висока гледана жена, винаги наконтена и като че ли високомерна. Самият Захари се отнасяше към нея със страхопочитание. Беше библиотекарка и от време на време уреждаше да изнесем някоя рядка книга за компанията. В ония времена имаше много недостъпни книги, днес книгите са недостъпни главно заради цената си. Правеше го, разбира се, заради драгоценния си Захари, ние й бяхме безразлични.



Когато пристигнала в Канада, действала като по списък



Разучавала всяка подробност от живота на сина си. За това колко получава, за онова колко плаща. Какви са изгледите за кариера, през колко години получава повишение, кога ще може да наеме по-голямо жилище, кога ще купи още една кола, къде летуват канадците от неговото ниво... Изследвала до дъно, обиколила без умора града, надникнала навсякъде, където имала достъп: от лабораторията, където Захари се трудел, до фитнеса, кортовете и рибарската хижа, където убивал уикенда. Опитала всичките манджи в бързото хранене на ъгъла, в което поддържал плътта си. Излизала няколко пъти на кафе с кандидатката му - хърватка, и тя като него биоложка. През цялото време - като да сравнявала, изчислявала, преценявала. И когато се убедила, че това е точното му място в света, че там ще е най-добре за него, че там ще се реализира и е възможно да бъде щастлив - решила да му подари... гроба си. Да го закове веднъж завинаги, да не се лута, да не блуждае душата му и да не се разкъсва повече. Разболяла се седмица преди да си тръгне. Починала спокойно, някак радостно и тържествено. Победоносно. Като след изпълнена житейска мисия. Всъщност точно тя бе затворила страницата. Или по-скоро бе отворила нова в живота на сина си. Изумих се от хрумването й да употреби смъртта като тласък, да се превърне в минало, за да произведе бъдеще за детето си. Беше невероятно една вдовица от "Редута" да изиграе такава сложна фигура, да я замисли и да я изпълни докрай.

Начинът, по който човек слага точка на живота си, вероятно има значение и може би накрая всеки стига до това. Ние не се запитваме, докато можем. После... После не остава време. И когато изпращаме своите майки, рядко осъзнаваме, че те са ни оставили тук с определени надежди, понякога дори с ясна житейска задача - как да продължим и без тях, какво да изпълним, какво да довършим...



Честит е онзи, който успее да разчете този завет



Върху онова, което майката успее да предаде и възложи на своите чеда, много често се крепи безкрайността, световната хармония, единството на всеобщия живот. Мечтата на нашите майки какво да продължим и какво да спазваме след тях твърде често е учудващо императивна, обвързваща и властна. Трябват ни години, за да разгадаем смисъла на техните жертви, доброволната им посветеност не на техния собствен, а на нашия живот. И никой не може да обясни защо, дори когато не успяваме да разчетем техните заръки, макар неразгадани, макар опипом, ние все пак ги следваме, изпълняваме ги и накрая правим същия невинен опит да ги възложим на децата си.

Това майките ни го постигат естествено и просто, така както дишат. Докато още дишат. И след това. Съвсем различно е при бащите. Скоро ще ви разкажа за това...