:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 430,379,956
Активни 74
Страници 15,696
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Послание на кленов лист

Калин Донков
Старото славно кафене "Шапките" на "Солунска" още съществуваше, когато някакъв кленов лист долетя неизвестно откъде и залепна за мокрото, почти непрозрачно от дъжда стъкло. Стоеше и не падаше, разперен, сякаш изпънат и изгладен с длан, с класически очертания - съвсем като листа от канадското знаме. Наоколо растяха липи и кестени, неясно беше откъде бе прехвръкнал този лист. Приятелят ми Захари го гледаше като омагьосан. Накрая се откъсна и рече: "Той идва за мен". След няколко месеца замина за Канада.

Захари се върна само веднъж и през цялото време се жалваше от носталгия. Носталгия по Квебек. Слушах го изумен и избягвах да питам каквото и да е. След дълго обикаляне около темата той се отпусна и обясни: на четвъртата година най-сетне спестил пари и поканил майка си на гости. В Канада тя се разболяла и починала. "Преди това всяка нощ сънувах "Редута" - рече Захари. - Като погребах мама, сънищата спряха. Където е майчиният гроб - там е родината." Според него майка му се бе пожертвала, за да го освободи от мъката по България и да внесе мир в духа му...



После Захари замина. Не вярвам, че ще го видя пак.



В действителност той бе дошъл само за да затвори страницата. Дори когато се сещам за него, мисля повече за кленовия лист, който го поведе към онази далечна земя. И за това как в пълния с неразгадаеми знаци живот понякога успяваме да уловим онзи, който е предназначен само за нас. Даже когато не съумяваме да ги разчетем и последваме, такива знаци ни дават кураж, надежда или просто някакво важно, необходимо, нерядко дори спасително очакване.

Захари замина, но разказът за пристигането на майка му в Канада ме занимаваше дълго. Бях го пропуснал, както се казва, "покрай ушите си", но той не ме оставяше и с времето подробностите му се връщаха една от друга по-многозначителни. Бях я виждал няколко пъти в София, бе различна от нашите майки - висока гледана жена, винаги наконтена и като че ли високомерна. Самият Захари се отнасяше към нея със страхопочитание. Беше библиотекарка и от време на време уреждаше да изнесем някоя рядка книга за компанията. В ония времена имаше много недостъпни книги, днес книгите са недостъпни главно заради цената си. Правеше го, разбира се, заради драгоценния си Захари, ние й бяхме безразлични.



Когато пристигнала в Канада, действала като по списък



Разучавала всяка подробност от живота на сина си. За това колко получава, за онова колко плаща. Какви са изгледите за кариера, през колко години получава повишение, кога ще може да наеме по-голямо жилище, кога ще купи още една кола, къде летуват канадците от неговото ниво... Изследвала до дъно, обиколила без умора града, надникнала навсякъде, където имала достъп: от лабораторията, където Захари се трудел, до фитнеса, кортовете и рибарската хижа, където убивал уикенда. Опитала всичките манджи в бързото хранене на ъгъла, в което поддържал плътта си. Излизала няколко пъти на кафе с кандидатката му - хърватка, и тя като него биоложка. През цялото време - като да сравнявала, изчислявала, преценявала. И когато се убедила, че това е точното му място в света, че там ще е най-добре за него, че там ще се реализира и е възможно да бъде щастлив - решила да му подари... гроба си. Да го закове веднъж завинаги, да не се лута, да не блуждае душата му и да не се разкъсва повече. Разболяла се седмица преди да си тръгне. Починала спокойно, някак радостно и тържествено. Победоносно. Като след изпълнена житейска мисия. Всъщност точно тя бе затворила страницата. Или по-скоро бе отворила нова в живота на сина си. Изумих се от хрумването й да употреби смъртта като тласък, да се превърне в минало, за да произведе бъдеще за детето си. Беше невероятно една вдовица от "Редута" да изиграе такава сложна фигура, да я замисли и да я изпълни докрай.

Начинът, по който човек слага точка на живота си, вероятно има значение и може би накрая всеки стига до това. Ние не се запитваме, докато можем. После... После не остава време. И когато изпращаме своите майки, рядко осъзнаваме, че те са ни оставили тук с определени надежди, понякога дори с ясна житейска задача - как да продължим и без тях, какво да изпълним, какво да довършим...



Честит е онзи, който успее да разчете този завет



Върху онова, което майката успее да предаде и възложи на своите чеда, много често се крепи безкрайността, световната хармония, единството на всеобщия живот. Мечтата на нашите майки какво да продължим и какво да спазваме след тях твърде често е учудващо императивна, обвързваща и властна. Трябват ни години, за да разгадаем смисъла на техните жертви, доброволната им посветеност не на техния собствен, а на нашия живот. И никой не може да обясни защо, дори когато не успяваме да разчетем техните заръки, макар неразгадани, макар опипом, ние все пак ги следваме, изпълняваме ги и накрая правим същия невинен опит да ги възложим на децата си.

Това майките ни го постигат естествено и просто, така както дишат. Докато още дишат. И след това. Съвсем различно е при бащите. Скоро ще ви разкажа за това...
53
7301
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
53
 Видими 
27 Ноември 2014 19:34
Даааа...
------------------
Сайтът на Генек
27 Ноември 2014 19:54
В тази идиотщина тука в която живеят днес хората, не само не е за чудене, ами е съвсем разбираемо майките да подтикват децата си да заминават навън. Тука е ужасно. Даже и няма за какво да говорим и да разсъждаваме. Всички заминават. От години. Останалото са само съчинения и тъжни мисли. Аз не ги искам. Не ми трябват.
Няка да живеят хората щастливо. И да забравят. Преди много години майката на един приятел ни каза: вървете, не се връщайте, тука е безнадеждно.
Всичките ми приятели заминаха. И са повече от добре. И никаква носталгия не ги гони. Няма защо. Идват, отиват си, децата им пораснаха...

27 Ноември 2014 20:35
Имам странното чувство на оставащ. Имам чувството, че прикривам фронт тук, за да могат други да се изтеглят и спасят. Че съм останал с болните, (на)ранените и немощните, които няма как да се изтеглят и затова са обречени. Отдавна живея и работя с това чувство. Оттам и тази злост, гняв, омраза и бойна ярост, която ме ... крепи. Имам чувството, че всичко, което си е струвало тук, бе унищожено. Останал ми е само дългът и солидарност с малцина други читави оставащи. И сонм гадове за трепане.
27 Ноември 2014 21:43
Много е лична темата - всеки изживява напускането на родината си по своему. Трудно се изразяват с думи чувствата. Дължи ли нещо човек на страната, в която се е родил? Тя дъли ли му нещо? След колко неуспешни опита (или колко положени усилия) да промениш средата си към по-добро получаваш правото да оставиш съотборниците си и да опиташ индивидуално, на друго място? Ами ако изобщо не са ти съотборници? А ако си писател или поет, как ще напуснеш езика си? Трябва да спреш да си писател или поет (Набоков и Конрад са изключения). Но това е частен случай, разбира се. Към кого трябва да изпитваш чувство за дълг - към страна или към държава или към приятели от детството, или към бащи и дядовци? Или към правнуци, които никога няма да видиш?
P.S. Един чилиец - беглец от Пиночет - казваше, че последната връзка с Чили се скъсала, когато успял да изнесе книгите си - голяма библиотека - един вагон, по Джимовите мерки. Тук човекът пък изнесъл майка си.
27 Ноември 2014 21:54
Оттам и тази злост, гняв, омраза и бойна ярост, която ме ... крепи.

Щом си я докарал дотам, че да се крепиш на злоба и омраза, значи съвсем си я закъсал.
27 Ноември 2014 22:31
Заминавайте - айде, лек ви път!
27 Ноември 2014 22:47
Човек живее там, където му е добре. Където се реализира професионално, където децата му имат шансове да получат добро образование.
Света е отворен, може да избереш това място, което е точно за тебе.
Ако съвпада с родината ти, там където си отраснал - добре. Ако не съвпада - грабвай куфарите, и заминавай. Живота е кратък, и ти е даден само веднъж. Не си струва да го пропиляваш в оплакване и съжаление за пропуснати възможности.
27 Ноември 2014 22:50
Беше невероятно една вдовица от "Редута" да изиграе такава сложна фигура, да я замисли и да я изпълни докрай.

Ахъм. Къде-къде по-вероятно е синът ѝ да не е щял да се охарчва за презокеански транспорт на ковчег. Толкоз увъртане за ... едните ценности.
27 Ноември 2014 23:26
Ахъм. Къде-къде по-вероятно е синът ѝ да не е щял да се охарчва за презокеански транспорт на ковчег.
Че защо да я връща в България, като може да я погребе при себе си?
27 Ноември 2014 23:30
Заминавайте - айде, лек ви път!
Свърши тая, др. Карагьозов! Не можете вече нито да ми отнемете гражданството и "айде" да ме изгоните, нито да ме лишите от изходна виза и "айде" да не ме пуснете! Кеф ми - тръгвам си, кеф ми - стоя.
28 Ноември 2014 01:32
Защо така черно-бяло бе съграждани?
Живота е шарен, много. И красив, в България дори повече.
Примери много, само че българина гледа все в канчето на другите?
Не знам, национална особеност може би. Само да река, че в Канада е студено,
мъгливо, дъждовно и влажно, природата сурова, не много благоприятна.
От друга страна, в България има средно 310 слънчеви дни в годината!
Нямате си на идея, какво значи половин година без слънце и е добре да не узнавате!
Обикновеният гражданин на северозападният свят има не-по-малко проблеми,
от обикновеният българин. Но обикновеният северозападняк няма къде да емигрира,
навсякъде другаде е подобно или по-зле. А нам се пада поне една надежда в повече.
Хайде малко по-оптимистично!
"Чашата е наполовина пълна", винаги!

28 Ноември 2014 02:10
Обикновеният гражданин на северозападният свят има не-по-малко проблеми,
от обикновеният българин. Но обикновеният северозападняк няма къде да емигрира,
навсякъде другаде е подобно или по-зле.А нам се пада поне една надежда в повече.



28 Ноември 2014 02:12
Щом човекЪт си спомня Шапките, просто си заслужава вниманието.
Там беше безвремие, най-вкусното еспресо, разговори между непознати, които след месеци ставаха като братя, размяна на весстник, цигари...
И всичко това насред един истински, европейски град, макар и окупиран временно от комундетата.
Това си е цяла сага, какво остава за материал в некъв вестник.
28 Ноември 2014 04:14
Много тежък опус на г-н Донков, вероятно по-разбираем за тези изтеглили вече еднопосочен билет от съдбата за през "терминал-2". А какво да кажат тези с осребрен втори и трети, вече? Нещата са много сложни и само благословенните с по-малка чувствителност, разсъдък и смисленост ако щете, са над тези епизоди съкрушаващи сърцата на близките, останали или не, да тъгуват по родните места...

Да не говорим за споменатият вариант, когато бащата трябва да склопи очи нейде, а това някъде се е разселило из противоположните точки на света.

Dornenvögel
28 Ноември 2014 07:58
Калин Донков
Това е прекрасно!!! Разплака ме!
28 Ноември 2014 08:15
28 Ноември 2014 10:10
Заминавайте - айде, лек ви път!

Колега, от пишещите тука малцина са които са заминали или ще заминават.
Болката ни е за хората и за държавата ни. И за туй че няма да се разберем. И че младите никога, ама никога няма да се върнат. И че няма за какво да се връщат. Да видим другият петък какво ще ни каже Донков за бащата, нали така обеща. Аз май се досещам.
28 Ноември 2014 10:36
Бях я виждал няколко пъти в София, бе различна от нашите майки - висока гледана жена, винаги наконтена и като че ли високомерна.

Точно такива жени ме възхищават. "Гледана" жена, т.е. жена която има уважението на семейството си, намира време да се поддържа и винаги е с безупречен външен вид. Освен това не е разглезена, а дейна, с активно отношение към всичко, което я заобикаля. Възрастта не е намалила любопитството й към всичко наоколо и тя проявява удивителна адаптивност към новата среда. Подозирам, че това което я е покосило е тежка и коварна болест. Такива като нея никога не се оплакват, не хленчат, не товарят хората с проблемите си. Когато такъв човек си отиде после винаги се чудите как така изведнъж, след като сте го срещнали онзи ден, изглеждал е добре както обикновено и как никой не е разбрал за страданието му.
Е, поне си е отишла доволна и спокойна за сина си.
28 Ноември 2014 10:44
След "нищоказването" в сряда, класово-партийният подход в нАуката (история) в четвъртък, колонката на К.Донков в петък си е мехлем за наранената душа.
Давай все така, Калине!
28 Ноември 2014 11:10
Майсторе, това е спиралата по която се върти цивилизацията! Завета на майките!
Благода ря за написаното!
28 Ноември 2014 11:12
Където и да беше починала резултатът щеше да е все един и същ.

Ничий гроб няма притегателната сила на родния дом.

Много добро
28 Ноември 2014 11:19
Бащите си знаем какво ни е. Но знаем и какво е тук и стискаме зъби.
Само "Я кажи ми облаче ле бяло" не искам да слушам. Плача, а съм дърт пергишин.
28 Ноември 2014 11:27
Човек е така устроен, че винаги изпитва съмнение. Дали не е сгрешил, дали не е засегнал незаслужено някого, дали не се е минал ако щете. Дали правилно възприема околния свят. А дали е обичан, никога не може да е сигурен. Дорде си обясни някои работи и то животът се изнизал. Остава тъгата и желанието да се извиниш на много хора, част от които за жалост вече ги няма.
28 Ноември 2014 12:19
Пенчо, аз явно съм по-млад, мойте приятели си взеха децата, а на други в чужбина се родиха, и никога няма да се върнат. Няма защо! Е това е гадното. Да не говорим за хора които са тука, но казват: абе братче, ходя да ги видя, но внуците не знаят български! Все по-малко са тези които още учат децата си и на български. Не само да плачеш ти иде, ами и аз не знам какво.
28 Ноември 2014 14:14
taidzi, аз имам малко късмет в това отношение. Дъщеря ми си е запазила българското гражданство, защото може в тази страна. Внучките също, а голямата, четири годишна и нещо говори български по добре от доста депутати и по смислено. Майка им си говори на децата само на български, а бащата на неговия си език, но знае достатъчно и български, за да се разбираме. Научи го още докато бяха гаджета, а сега го забравя Така че съм по-добре от много други хора, слава Богу, но бучката в гърлото ...
28 Ноември 2014 14:18
Живи и здрави да са ти!
28 Ноември 2014 14:23
Нямате си на идея, какво значи половин година без слънце

Днес ми звъни една дружка от Пловдив по работа. Приключихме деловите въпроси и вика - как е при вас? Тука от тези мъгли изгнихме. А при нас, в планината едно слънчице, грее, небето ясно, синьо, бели облаци над Кайнадина, приказка!
Преди няколко седмици, при поредното ходене до родното място да видя нашите, майка рече да отидем до гробищата да видим дали каменоделецът е поставил плочата, която беше поръчала за дядо. Времето пак едно слънчево, приятно циганско лято. Не знам дали е странно, но разходката из гробищата въобще не ми беше потискаща. Почистих гробовете на близките, майка ми пък, току се спре - а, това е еди-кой си, какъв хубав човек беше, започва да плаче /тя по принцип лесно плаче, и за най-малки неща. Спокойствие, проблемите, които имаме изглеждат дребни като си на гробищата. Май по-често трябва да се ходи на гробища. Да се сещаме по-често, че всички вървим натам...
28 Ноември 2014 14:42
о, тихи вопли на печален странник
напразно спомнил майка и родина.

но кълни майко проклинай
таз черна болшевишка прокуда
дето нази млади пропъди
по тази тежка чужбина
да ходим да се скитаме
немили клети недраги.

изгониха ги интелектуалците , мозъците и те никога да се върнат.
28 Ноември 2014 15:26
Taidzi,
Не всичко е загубено. По света има вече толкова много български училища. Въпроса е как да накараме децата да се върнат, а не винаги да мислят за България като място за ваканция.
28 Ноември 2014 15:26
Taidzi,
Не всичко е загубено. По света има вече толкова много български училища. Въпроса е как да накараме децата да се върнат, а не винаги да мислят за България като място за ваканция.
28 Ноември 2014 15:30
...мозъците и те никога да се върнат.


За твоя ли става въпрос - за народа загуба велика, що викаше Вазов.
28 Ноември 2014 15:51
america1332002


Това ми няпомня за един разказ на Фредрик Браун

Имената на тукианите са числа и пълното име или номер на Три беше 389057792869223. Във всеки случай така би изглеждал този номер, написан според десетичната система.
28 Ноември 2014 16:54
...мозъците и те никога да се върнат.


За твоя ли става въпрос - за народа загуба велика, що викаше Вазов.

а бе така си е
28 Ноември 2014 16:57
Не всичко е загубено. По света има вече толкова много български училища. Въпроса е как да накараме децата да се върнат, а не винаги да мислят за България като място за ваканция.
а децата на децата им и като място за ваканция няма да мислят.
генетичен фонд се изгражда с поколения. загубен е безвъзвратно. други дръжави ще се възползват от него.
28 Ноември 2014 17:09
За твоя ли става въпрос - за народа загуба велика, що викаше Вазов.


Наш Американчо Йотата скромно се съгласи.

28 Ноември 2014 18:15
Да изплета, по тертипа на Геновева /светла й памет /една бримка и изпреваря Автора със следващата история за Бащата ."... хрумването й да употреби смъртта като тласък, да се превърне в минало, за да произведе бъдеще за детето си... "
Настоящето ни стана такова ,едно странно ... хрумка до хрумка ...причудливи образи ,за които и не си се замислял ,че може да съществуват .
Нашият татко направи същия трик - затвори Главна страница ,нейде ,остави завинаги Наш крайъгълен камък
28 Ноември 2014 20:10
Чудесно, авторе, макар и малко тъжно !
28 Ноември 2014 21:18
Firmin
27 Ное 2014 20:35
Имам странното чувство на оставащ. Имам чувството, че прикривам фронт тук, за да могат други да се изтеглят и спасят. Че съм останал с болните, (на)ранените и немощните, които няма как да се изтеглят и затова са обречени.


Имам чувството, че прикривам фронт тук, за да могат други да се изтеглят и спасят.

Г-н Firmin, да не би да имате предвид Сергей Станишев ?

Дребна справка:

"Никога не съм казвал, че ще ставам евродепутат."

Toва заявява лидерът на БСП Сергей Станишев в специално разпространено изявление до медиите, изпратено от партийния пресцентър.

"За пореден път ме изненадаха някои български медии. Преди малко прочетох заглавие, което гласи: „Станишев: Няма да се откажа от евродепутатското си място“. От момента, в който поех водачеството на листата, заявих пред цялото общество, че нямам намерение да ставам евродепутат. Потвърждавам тази своя позиция, след като отговорих на този въпрос над сто пъти. "

28 Ноември 2014 21:21
Сама по себе си добре разказана история, която лично мен ме остави безразличен. Поради простата причина, че съзнанието ми е задръстено със съвсем друг тип отношения родители-деца. Авторът ни най-малко, разбира се, не е длъжен да се съобразява със собствените ми вкусове и предпочитания. Това, което истински ме очарова и развълнува е реакцията на аудиторията. С удивление разбирам, че повечето някак се пробуждат, тъкмо благодарение на бай Калин. Останалите все още са под наркоза. Да не уточнявам кои...Тях обаче, който и от великите да се вдигне от гроба, пак няма да успее да ги откъсне от предубежденията им. Е, тяхна работа.
28 Ноември 2014 21:57
Честит е онзи, който успее да разчете този завет


Защо гласувате за мутро-идиоти, които гонят децата ви навън?!!!
Това е най-голямата тайна на прехода! Или диагноза!
28 Ноември 2014 22:23
america1332002
28 Ное 2014 16:57

а децата на децата им и като място за ваканция няма да мислят.
генетичен фонд се изгражда с поколения. загубен е безвъзвратно. други дръжави ще се възползват от него.


Българският генетичен фонд е много "жилав" - 500 години се е запазил, доказано е, че нищо не е в състояние да го погуби. А това че нашият генетичен фонд ще се "влее" в този на други нации ( не държави ) - какво лошо има в това?

29 Ноември 2014 01:29
Много хубав разказ!!! Поздравления за Калин Донков!!!!!!
29 Ноември 2014 07:17
Бе важното е институцията МАМА да дойде и да ви даде наклон на...живота! Нищо че е лонгур на 30 и повече години. Този разказ е жалба по несамостоятелност! Освен че е пропаганда на бягството от проблема, както и много коментари. Маминото детенце, разбираш ли. Че като си свършила работата мама, обдушила, тъй да рекна, територията (ареала) на кЪнада и проверила дали на яйцето ще му е добре за житейско излюпване, избрала му булка и пуклясала накрая ===. Дъл па не е наблюдавала как въртят любов в кревата? Питали един българин коя жена най-много е обичал в живота си - ми МАМА...
29 Ноември 2014 14:39
карагьозов
29 Ное 2014 07:17

Освен че е пропаганда на бягството от проблема, както и много коментари. Маминото детенце, разбираш ли.


За карагьозов:


29 Ноември 2014 16:01
Гео,
29 Ноември 2014 18:54
" ... макар неразгадани, макар опипом, ние все пак ги следваме ..."

Те това се отнася само за момченцата.
29 Ноември 2014 21:29

За поетите Лили Иванова- ПоетътНатисни тук
29 Ноември 2014 22:26
А за редките книги струва си да се прочете Нова земя на Вазов.
02 Декември 2014 13:41
Покъртително и размислящо!
02 Декември 2014 17:17
.
... Има непоказани мнения ...
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД