Адвокат Александър Кашъмов е ръководител на правния екип на Програма "Достъп до информация" (ПДИ). Завършил е право и философия в СУ "Св. Климент Охридски". Работи в сферата на човешките права и правото на достъп до информация.

-----

- Г-н Кашъмов, напоследък често се случва съдът да откаже да разгледа даден казус с оправданието, че някой няма правен интерес. Адвокат сте на три от четирите общини, които оспорват раздаването на онези прословути 300 млн. лв. от кабинета "Орешарски" по неясни критерии. Според Върховния административен съд обаче само спечелилите общини имат право на жалба. Не виждам житейска логика в това. Има ли поне правна?

- Няма нито житейска, нито правна логика да лишиш от права тези, които са най-засегнатите от дадено решение. Според мен има житейска логика тричленният състав на ВАС да постъпи по този начин, но тя не е в посоката на правата. Допускам, че е абсолютно очевидно, че постановленията на правителството са незаконосъобразни, поради което за магистратите е възникнал въпросът, че когато се намесиш в разпределението на 300 млн. лв., може да разбъркаш нещата в обществото. Това обаче води до дистанциране от съществената работа на съда, която е да контролира изпълнителната власт и нейните решения. Част от тези решения са свързани с разпределение на обществени средства. Казусът не е нито прост, нито по него има отдавна утвърдена практика. Но ако се позволи на изпълнителната власт абсолютно беззаконно и произволно да прави каквото си иска с парите на данъкоплатците, ще се простим с правовата държава. На жалбите на тези 4 общини трябва да гледаме като на жалби на десетки хиляди хора. Утре Министерският съвет може да реши да лиши няколко милиона души от едно право и от едни възможности и да ги насочи към други.

- И съвсем не е нужно някой да фигурира поименно в дадено решение, за да бъде засегнат от него.

- Ако някой не фигурира в дадено решение, не означава, че той не може да го обжалва. Има много хипотези, в които това води до абсурд. Например ако даден лиценз, разрешение или друг акт, който е благоприятен за човека, който подава заявление, бъде издаден на друг по погрешка. Би трябвало този, който го е поискал, да има право да обжалва, нали? Има актове, в които хората или организациите по дефиниция не са посочени. Понятието "правен интерес" трябва да се определя на базата на засегнатостта на човек или юридическо лице, а не с това дали някой е адресат на акта.

- Това нова практика ли е, че има съдии, които още не са чули за нея?

- Доста отдавна има такава практика, тя тръгва от 1995 г. с едно решение на Конституционния съд, което и до днес често се цитира от съставите на ВАС. То определя, че наименованието на даден акт не е решаващо за това дали той подлежи на оспорване или не. Че дори той да е вътрешноведомствен акт, ако засяга правата и законните интереси на лицата, върху които би рефлектирало неговото изпълнение, тогава те имат правен интерес да го оспорват. Така че има ясни директиви от КС понятието "правен интерес" да е достатъчно широко. Разбира се, има и други казуси, в които изрично със закон е ограничен обхватът на правния интерес. Типичен пример са разрешенията за строеж по Закона за устройството на територията (ЗУТ).

- Там излиза, че и да ти строят под носа, нищо не можеш да направиш.

- Точно така. Но това е решение на законодателя да изключи правния интерес и обжалваемостта с изрична норма. При ЗУТ вина има и Конституционният съд, който изтълкува, че няма противоречие с конституцията в това, че заповедите за одобряването на общите устройствени планове не подлежат на обжалване. Комитетът по съответствие с Орхус (конвенцията от Орхус, ратифицирана от България, е за достъп до информация, участие на обществеността в процеса на взимане на решения и достъп до правосъдие по въпроси на околната среда, б.а.) осъди България заради ЗУТ в два параметъра. Първият е необжалваемостта на заповедите за одобряване на общите устройствени планове, а вторият - необжалваемостта на разрешенията за строеж. Абсолютно нищо не е направено до момента. Минаха повече от две години - нито законодателни стъпки, нито съдилищата прилагат конвенцията като акт от по-висока степен от закона. Като изключим няколко изолирани съдебни състава от ВАС. Но това не се превърна в обща практика и е проблем. В процесуалните закони е предвидена отмяна на решение, когато има акт на съда в Страсбург. Но не и когато има произнасяне на друг международен форум, който България е приела. Сещам се поне за два - Комитетът за съответствие с Орхус и Комитетът по правата на човека по ООН, където също има решения срещу България.

- Какво е решението - да има законови норми за правния интерес в различните области, за да не се налага съдът да преценява?

- Конституцията дава право на гражданите и юридическите лица да обжалват административните актове, които ги засягат. Това е общата клауза. Не е желателно законодателят да определя обхвата на правния интерес за всеки закон. Ако се окаже, че общата клауза за обжалваемост е изключение, това би нарушило конституцията.

- Преди време имахте случай с обжалването на закриването на едно училище, при което ВАС прие, че родителите нямат правен интерес.

- Да, става дума за закриване на училище в с. Кардам. С родителите на едно дете поставихме въпроса дали решението е взето по най-разумния начин. ВАС първоначално реши да се придържа към натрупаната практика, че родители и деца нямат право да оспорват. Имали такова право само лица, които са на трудово правоотношение. Обжалвахме с частна жалба, защото излиза, че чистачката в училището може да обжалва заповедта за закриването му, а децата не. Трябва да е ясно къде е конят и къде е каруцата. Дали училищата съществуват, защото децата имат право на образование, или защото чистачката трябва да си намери работа. Петчленният състав се убеди в това и върна делото за разглеждане по същество. Но следващият петчленен състав, който се произнесе по същество, изцяло пренебрегна определението на първия, въпреки че няма такова право, и стигна до извода, че родителите нямат правен интерес да обжалват. Двама от съдиите, за тяхна чест, подписаха с особено мнение, с ясното послание, че така се върви към правен нихилизъм.

Съдът трябва да се стреми към по-тънка преценка, към това тортата да се реже с нож, а не с брадва. Случаите, в които има правен интерес, да бъдат прецизно решавани. Ако някой покаже засегнатостта на негови основни права, да се допуска съдебен контрол. Това е смисълът на правото на защита и на достъпа до съд. Не е речено всички административни актове непременно да подлежат на обжалване. Но трябва да бъде дадена възможност хората да защитят правата си. Съдебният контрол не би трябвало да стига до абсурди. Иска ми се съдът да мисли прецизно по тези въпроси. Това е залогът за напредъка, да има правова държава.

- Повече ли са съдиите, които режат тортата с брадва, от тези, които използват нож?

- По-важният въпрос е доколко са влиятелни съдиите, които са склонни да мислят задълбочено и през принципите на правото. Засега те са достатъчно.

- А какви са мотивите на другите?

- Смятам, че в повечето случаи става въпрос за възгледи, а не за нерегламентирани практики. Струва ми се, че има две течения - едното е за широк обхват на правосъдната дейност с оглед реалната защита на правата. Другият е по-ограничен подход, в който се приема, че не може всеки и от всичко да се жалва, съдилищата са претрупани, нямат капацитет. Разбирам и този възглед. Но когато отидем към конкретните казуси, той понякога е прекалено консервативен.