В една далечна, почти студентска есен, в морската градина във Варна ме заприказва възрастна жена - и тя събираща последно есенно слънце, без да изпуска от очи две малки, неспокойни, несврътни девойчета. Като се посдърпваха или посбиваха, или дори само като се отдалечаваха непозволено, тя просто скачаше от пейката, изтичваше и ги разтърваваше, домъкваше ги обратно. Правеше го мълчешком, без дума да им каже. Думите й този път бяха за мене, покорен и може би дълго жадуван слушател...

Бяха я довели от Подбалкана, измъкнали я бяха от живота й - да гледа двете сестричета, а заедно с тях - и родителите им. Драмата й беше безизходна: от една страна - при децата си, от друга - далеко от гнездото. Мъчеше я, че се задава зима, ще дойдат мъглите и болният дъх на морето ще сломи душата й. Не отвръщах нищо, но това и не се очакваше от мен. Може би наистина нямаше на кого да разкаже мъката си. В следобеда монологът й се изля без пречки, пък и без последствия. Ако бе целяла просто да изговори проблема си - успя. В един момент съществото й утихна. Стана почти веднага и разпери ръце. Двете момиченца дотичаха и всяко хвана по една. Отиваха си вече, но жената обърна лице към мен: "Благодаря ти, че ти поприказвах".

Сега откривам, че само веднъж до днес съм се сетил за тази необикновена фраза - докато се трудех над "частния случай" за учителя по география Павел Михайлов. Той се бе самоубил, само защото не бе намерил с кого да поговори за сполетялата го мъка. Наричаше се "Тъгувайте в почивен ден!", в него почти бях стигнал до онова, което ни очаква в новия век, читателят също бе трогнат, силно изненадан и активно се ровеше в проблема. Но дори тогава не съм подозирал, че нашите баби всичко това са го знаели, а как сега то се връща с американските филми, си остава загадка на тайнствената балканска, славянска или каквато и да е душа. Защото нали именно от американските филми направи опит да прекрачи в нашия живот (и все още не успява) разпространеното и задължително "Искаш ли да поговорим?", с което героите облекчено отключват сюжетите в своите души.

В повечето случаи



мъчителните си мълчания нашият сънародник нарушава



единствено по свое желание, ключа към душата си той не поверява никому, подтикът за изповед, когато се появи, понякога е странно мотивиран, нерядко парадоксален. Това не се отнася до десетките мои събеседници, потърсили ме за възможността "да поговорим", подсказана им от документалните истории, които публикувах в продължение на години. Някои се надяваха на помощ, на съвет, други идваха наистина и само "да поговорим", повярвали в изцелителната сила на монолога. Тук говоря за хилядите, които пазят болки и страхове дълбоко в себе си, без кураж да ги доверят или страхувайки се, че изплъзнали се от душата им, тези тайни ще посеят болки и страхове в други човешки същества, безгрижни и невинни, неподготвени за изпитание. Насаме с болката, с несгодата и с безизходицата живеят хиляди съвременници и ако това това може да ни изглежда преувеличено, то е именно защото те не ги споделят и правят тази жертва обмислено и убедено. Винаги в името на някой друг.

Явява ми се сега инженер Зидаров от бургаската сладкарница "Малина". Седна на масата ми и каза: "Помня те от школата за запасни офицери. Ако не си забравил, аз съм Зидаров". Изтекли бяха десетилетия от школата, това, че ме разпозна, бе комплимент. Но аз не го познах, той го прочете по напрежението в лицето ми и добави: "От ареста, по-точно." Това веднага си го спомних, то е отделна история, онова запознанство в ареста. Поръчах си ново кафе, за да не прекъсвам тази импровизирана среща на набори. Инженерът бе направо на коняк.

Следобедът в сладкарница "Малина" бе оживен, спираха за "здрасти" бургаски поети и поетеси, на маса до прозореца две красиви жени се бореха с отегчението на Христо Фотев.



Инженер Зидаров говореше,





без да забравя мисълта си, изчакваше докато разменях приказка с познати и после продължаваше странната история, която започна да разказва още със сядането си при мен. Как е напуснал Пловдив още преди половин година, уредил си командировка на строежа на нефтеното пристанище и повече не се връщал там. Как се ограничава само с писма и телефони, за да не разгадае семейството му страшната новина, която го прогонила от къщи: намерили му рак и той нямал сили да им каже. Не искал да го открият сами и да го преживяват отсега. Нека го научат, когато срокът на изстрадването ще е вече изтекъл. Нека го мислят за зает и едва ли не за сърдит, нека недоумяват, но да не го разкриват. Разказваше ми го в подробности, в какви измислици и в какви недомлъвки е затънал, в какви кълчища се е оплел и забъркал. По едно време забелязах, че конякът не го хваща. Обясни: от лекарствата било. Лекарите не му го забранявали. Нямаше вид на отписан. Имаше още енергия в погледа му, в речта му. Сигурно идеята да скрие болестта от близките му даваше сила. Какво друго в това положение?

Не знаех защо ми го разказва, но той ми беше приготвил отговор. Вече в края на следобеда ми откри. Да прощавам, но носи тази тайна прекалено дълго. Искал пълно и безопасно да я изговори пред някого. Даже не че толкова го искал, но знаел, че е неизбежно. Като ме видял, сигурно си е казал - този е безопасният, друг няма да намеря. Уцелил беше, другар от ареста...

След това пояснение следобедът угасна. Всичко беше ясно, нямаше продължение. Зидаров дори не допи последния коняк. Сбогувахме се вяло, завинаги.

Сега си мисля: значи и преди американските филми с тяхното "Искаш ли да поговорим?" това все пак се е случвало сред нас! Били сме грамотни за потребностите на душата и сме се справяли някак си - с нашата си интуитивна психотерапия и с нашата си недодялана взаимност. Днес думите са по-отприщени, изповедите по-охотни. Има ли кой да слуша - това ще е въпросът на утрешния ден...