:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 430,232,259
Активни 109
Страници 20,906
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Рокосовски изпуска влак

Калин Донков
(Безропотно предаваме на времето частици от себе си, които то отнася и ги превръща в минало. Нещо от нас тече натам всеки час, всеки миг, обратното движение е по-рядко, невинаги търсено, понякога плашещо, най-често просто необяснимо. Единственото обяснение е, че то навярно съществува тук, наблизо, едновременно с днешния ни живот, и понякога нехайно прескача невидима граница, за да се появи в настоящето. Такива шеги вероятно прави и бъдещето, но ние рядко го разпознаваме, още не сме виждали лицето му все пак. Винаги съм подозирал, че животът ни преди, сега и после протича всъщност едновременно и въпрос на обикновена немарливост от страна на човечеството е, че още не сме се научили да ги следим през цялото време и да се намесваме в нашето вчера и нашето утре. Със сигурност - за щастие...

На ъгъла на "Граф Игнатиев" и днешната улица "Дякон Игнатий" някога се мъдреше странното и същевременно "емблематично" за тогавашна София заведение "Млечен бар". Вероятно беше замислено като място за трезво и полезно прекарване на времето, предлагаха се екзотични за публиката напитки, някакви коктейли с мляко и плодови сокове, познавах хора, които са ги опитвали, но никой не се отпускаше да разкаже. После алкохолът се настани и в него, бе една от първите кръчми, от които уискито тръгна да превзема страната.



Публиката се сменяше на вълни: първо сноби и "елити",



после делови мъже и чиновнички, накрая сиви дневни алкохолици. В "Млекoто" се уреждаха срещи, въртяха се командировани, по едно време можеше да оставиш плик или текст за редакторките от киноцентъра, които го ползваха като градски офис паралелно с постоянната им работа в Бояна. Не попадах в редовната публика - разкъсвах се между кафенето на писателите, клуба на журналистите и славното кафе "Шапките" на "Солунска". Точно "Шапките", когато разцъфтя и се въздигна, според мен уби "Млекoто". Накрая, ако добре си спомням, то завърши като скучна социалистическа закусвалня.

Но и днес, като мина край витрината на симпатичния бутик, настанил се на неговото място, сякаш съзирам зад стъклото посребрения щабен лъв Рокосовски. Обвит в дима на цигарата си, обхванал с две ръце чашата с кафе, той се взира навън с мек, неподвижен поглед, сякаш внимателно брои трамваите, които се плъзгат по "Графа". Днес, като си мисля за миналото, което не си отива, а обикаля край нас и търси да срещне очите ни, между многото съхранени в паметта лица виждам и Рокосовски.

Той, разбира се, не се казваше така. Прякора си, по името на популярен в младостта му Сталинов маршал, бе получил във военното училище.



Когато го видях за пръв път, беше началник-щаб на зенитен полк



Поздравявали сме се така, както се поздравяват началник-щаб и старшина-школник: отдавах му чест и той любезно кимваше с глава. Всъщност запознахме се след години, когато беше вече елегантен млад пенсионер, а аз се трудех в журналистиката. Срещнахме се на улицата и се зарадвахме. Като онези двамата от разказа на О'Хенри, дето били кръвни врагове, а се сблъскали на улицата в Ню Йорк и си домилели. Прашинката общо минало кой знае как бе придобила несъразмерно значение.

С удивление научих малкото му име: Теофан. Беше плещест и къдрокос мъж, още в сила, усещах натиска от женски погледи, когато бях с него. Срещах го винаги случайно, понякога се спирахме за кафе, често именно в "Млекoто". Нямахме какво общо да си спомняме, говорехме за актуалния свят около нас, той беше запален по театъра и ме осведомяваше за новите постановки. Пътуваше често в някакви командировки и в провинцията също ходеше на театър. А понякога разказваше някоя от своите истории. Една от тях си спомням все по-често, изглежда й е дошло времето...

На младини, скромничеше Теофан, бил голям любовчия. То и какво да прави млад офицер, изплъзнал се най-после от менгемето на военното училище, с пари в джоба и с лъснати ботуши в един живот, в който хиляди моми трептят за внимание и в който ергените от войската в онези години са доста напред в класацията? Момичета много - и хубави. И вдъхновение за любов - колкото искаш. Но за младите офицери софийското комендантство разпределяло жилища без ентусиазъм. И когато ги давало, били или за няколко души, или мизерни стаички със злобни хазяйки. "По кината тогава - вметваше Рокосовски - въртяха един италиански филм "Няма място за любов". Не знам колко пъти съм го гледал - и все с гаджета. Това ни оставаше - на кино. Или на гарата..."

Това "на гарата" Рокосовски го представяше за изобретение на младото софийско офицерство: като няма място за любов, двойките ходели на гарата и се целували пред влаковете, сякаш се изпращат. Тогава днешните целувки по улиците и по градинките, естествено, били немислими. Заставали пред някой влак, отдавали се на целувки, уж прощални. Понякога влакът тръгва, свири и потегля, а те продължават да се целуват, не могат да се откъснат. Перонът се опразнил, а няколко такива двойки, "изпуснали" влака, стоят като замаяни и се гледат в очите.

Веднъж наистина трябвало да замине,



стегнал куфар и хванал една девойка да го изпрати





Целунали се пред влака, но Теофан, нали бил свикнал на фалшиви прощавания, се разгорещил, вкопчил се в любимата, влакът си тръгнал, изнизал се зад гърба му, а той останал с куфара и с изпращачката. "Толкова неща съм изпуснал в живота - спомням си, че каза накрая, - прежалил съм ги и съм ги забравил, а онзи изпуснат влак не мога да си простя. Нито помня закъде отивах, нито при кого, а даже го сънувам как заминава и се събуждам разгневен и паникьосан. Още не мога да си го простя. А какво точно - не помня..."

Рокосовски все пак хвана влака, който ни отнася там, откъдето няма връщане. Виждах некролози по разни годишнини от смъртта му, а от много време вече и не виждам. Откривам го само на витрината, особено в дъждовен ден. Гледа навън и брои трамваите по "Графа". Мисля си за изпуснатия му влак, а също и за изпуснатото въобще. Взирам се в годините и все не успявам да определя кое е важното, което съм изпуснал, има ли нещо, което съм изтървал, и то да е определило съдбата ми. Веднъж съм се излъгал да кажа:

"Каквото сме изгубили - остава,

каквото притежаваме е дим".

А се оказва, че и изгубеното най-често въобще не "остава". Че и дим не се вие, или поне не се забелязва. Опитайте се да направите равносметка и вижте какви неща най-вече ще ви дойдат в главата! Вижте как съзнанието безцеремонно редактира миналото или обратното - миналото се разпорежда и размества ударенията в живота ни. Какво пък, любопитно...

26
7818
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
26
 Видими 
11 Декември 2014 20:27
Виждал ли си авторе, Микеланджело как е нарисувал възкресението на Христос?
Рисувал го е два пъти. И го е коментирал.
Аз ще замълча...
11 Декември 2014 20:56
Обвит в дима на цигарата си, обхванал с две ръце чашата с кафе, той се взира навън с мек, неподвижен поглед, сякаш внимателно брои трамваите, които се плъзгат по "Графа".

Предпочитах близкия ресторант на последния етаж на Министерството на Транспорта. Малък трик за да издигнеш над сивотата на цоциалистическия урбанизъм.
11 Декември 2014 21:08
Предпочитах близкия ресторант на последния етаж на Министерството на Транспорта.


Имаш лек проблем! Въпросният ресторант е на Дякон Игнатий и Гурко и ще му требе време и одене пеша да стигне до Графа. И не предлага възможности за издигане над сивотата
11 Декември 2014 21:28
Тълкувам написаното като тест за психологическа проницателност. Разказът съдържа точно описание на т. нар. в псиохоанализата "затулване" - псевдо-забравяне, което най-често е свързано снякакво непонятно на пръв поглед травмено преживяване, останало в подсъзнанието. В действителност човек има съвсем ясен и отчетлив спомен за причината на невротичната тревожност и амнезия. За съжаление реконструкцията на събитията е невъзможна и оттук - намирането на адекватен отговор за мъчителното преживяване, което военният е имал дълго време след като тази на пръв поглед незначителна случка е отлетяла в миналото. Ако съм прекалил с обясненията - моля да бъда извинен.
11 Декември 2014 22:29
Не се пъни да тълкуваш г-н Донков - ни сърце, ни професионална квалификация ти стигат. Торът ще е нужен напролет за културите
11 Декември 2014 22:40
място за трезво и полезно прекарване на времето


О времена, о нрави!
12 Декември 2014 00:02
Тоя на Мин. на трансп. се казваше "18-я етаж" и ако ви опиша какви срещи и разговори съм наблюдавал там, бръщолевенията ми ще бъдат десет пъти по-интересни от текста. И без капка лъжа.
12 Декември 2014 06:46
Мога да опитам да внеса малко яснота: в "Шапките" се пиеше кафе, изцицано от ръчна машина, но до около 10.00 сутринта. Имаше вестници, донесени от нас, клиентите и си ги разменяхме. След прочитане, разисквахме новините.
После се местехме в "Цветарника" - до съдебната палата. Там, тези, които приемаха почерпка от кафе за стотинки в "Шапките", на свой ред черпеха с червено вино, бира, понякога дори и уиски. Разборът на новините продължаваше до към 16.00. После следваше "Дълбокото", с гроздова и кисели краставички. Така едни си свършвахме заплатите от 80лв. до 5-то число на месеца. Тогава се включваха "частниците" - собственици на преси за пластмасови неща, художници, артисти(Слабаков, примерно), все такива "ненадеждни" за милицията субекти, които обаче поддържаха всяка маса винаги пълна, за всички...
Като в комунизЪма, хахахахахахахахахаха
12 Декември 2014 08:10
Абе, вие кога сте работи ли бе?!
12 Декември 2014 09:47
Млечният бар на Графа - помня го с шейковете, които правеха там. Никога повече след това не съм пил такива шейкове.
12 Декември 2014 10:55
Тогава днешните целувки по улиците и по градинките, естествено, били немислими.

Е, целувахме се навсякъде де, ама нали трябва някои да са политкоректни към силните на деня ....
12 Декември 2014 12:01
"разкъсвах се между кафенето на писателите, клуба на журналистите и славното кафе "Шапките" на "Солунска"."
Бях 7-8 годишен когато ходех на Алиянс на площад Славейков. Така, че си го спомням Млечния бар с шейковете. Още от тогава ми е заседнал един въпрос в главата "Абе тия чичковци на работа не ходят ли." Ето аз и на английски и на акордеон ходя, и никакво време не остава. Така до ден днешен. Загубихме Студената война. Младите пенсионери си отидоха, а аз още бачкам.
12 Декември 2014 12:33
С удоволствие чета Калин Донков. От разказите му лъха топлота, сантименталност и носталгия.
12 Декември 2014 14:52
Асол, ми остави го за напролет! Недей да ровиш из него с тъкъв кеф. Че то от космоса се вижда колко ти е драго да търсиш там бисери. Аз, като автор на материала, нямам намерение точно пред теб да се самопрепоръчвам за есперт. Разбира се, че е аматьорско изпълнение. Хеле пък редом до твоето. В което професионалната еспертност лъщи като тиква на плет, окъпана от утринна роса. Ми вземи - дай там някаква психоаналитична интерпетация да се поуча от нея. Че то тоз Фройд явно не е успял грам разбиране да налее в кухата ми кратуна. Айде, чакам с нетърпение!
12 Декември 2014 17:22
Е не се налагаше всички да работят ,но точно тия дето бистреха тогава соца и живееха в комунизма, точно на тях сега им се налага да бачкат Ама те пък и нищо не умеят Вакантни места за професионално русофоби и антикомунисти няма Украйнците ги заеха
12 Декември 2014 18:18
Много поучително - целуват се за да изпуснат влак и изпускат влак, за да се целуват.
Дали номера става с метро? А с рейс? Младите трябва да пробват! Не да се целуват където им падне.Поучително си е...
12 Декември 2014 20:10
На една крачка от 'Млекото" беше кино "Култура". Там можеше да се целуваш по цял ден за жълти стотинки и учениците не ходеха по разни гари, колкото и романтично да е да си куфар. А ние бяхме ученички и ученици само с жълти стотинки, без куфари.
12 Декември 2014 21:21

И аз винаги с удоволствие чета лиричните, човешки, проникновени текстове на Калин Донков. И разказите му някога (Бях много млада, когато "Частен случай" ми помагаше да си изградя светоглед, който се издига над елементарното, повърхностно деление на хората и на света на черно-бели. Радвам се, че продължава да пише все така вълнуващо и честно.
12 Декември 2014 21:29
XYZxyz12 Декември 2014 10:55

Тогава днешните целувки по улиците и по градинките, естествено, били немислими.

Е, целувахме се навсякъде де, ама нали трябва някои да са политкоректни към силните на деня ....


12 Декември 2014 21:46
Карагьозов

Тоя на Мин. на трансп. се казваше "18-я етаж" и ако ви опиша какви срещи и разговори съм наблюдавал там, бръщолевенията ми ще бъдат десет пъти по-интересни от текста. И без капка лъжа.


В този ресторант по време на вечеря след преговори на Българо-чехословашката смесена комисия за икономическо и научнотехническо сътрудничество в програмата участваше и мистър Сенко. Показа как превръща няколко въженца с различна дължина във въженца с еднаква дължина. Заместник-председателят на плановата комисия на ЧССР, член на делегацията, с въздишка каза, че имат нужда от един такъв в плановата комисия, да оправя балансите. Имаше и други артисти и номера, но това ми е останало в паметта.
13 Декември 2014 00:09
Митев,
а аз наблюдавах с детско възхищение как високопоставеният другар (няма да му казвам името, че другарката му е жива) ядеше компот от череши и като си осмуче черешките в устата (и както си е облегнат на стола) ги изплюва точно в пепелника в центъра на масата. Ама от тридесетина черешки НИТО ЕДНА не ПАДНА НА ПОКРИВКАТА ДА Я ОМАЖЕ!!!!!!!
13 Декември 2014 19:11
Е точно на вас двамата
14 Декември 2014 16:03
Отново нещо хубаво, човечно и прозорливо - в абзаца за последната врата от живота...


Абе, вие кога сте работи ли бе?!

- Ами работели, висели са като прани гащи в очакване "великите си освободители", сега пък, пак нищо не правят или по-точно: усърдно им лижат подметките. Където могат и където завърнат...

...На сащисаните Паразити!

Затова тези соца проиграха и затриха, а на сегашната кочина - също 'и виждат сметката. Гюбре.
14 Декември 2014 16:18
Е, целувахме се навсякъде де
Но само с противоположния пол. Тогава половете бяха само два. Мрачно.
14 Декември 2014 20:18
taidzi 2014-12-13 19:11:58 Е точно на вас двамата


О, как можа така да ме наскърбиш
16 Декември 2014 14:02
Е, айде сега кога били работили, що търсите под вола теле? Има си хора на ненормиран работен ден: актьори, художници, скулптури, журналисти, писатели, адвокати и лекари на частна практика и др. То си е тяхна работа кога ще пият и кога ще работят, що им гледате в канчето?
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД