|
| Калин Донков |
На ъгъла на "Граф Игнатиев" и днешната улица "Дякон Игнатий" някога се мъдреше странното и същевременно "емблематично" за тогавашна София заведение "Млечен бар". Вероятно беше замислено като място за трезво и полезно прекарване на времето, предлагаха се екзотични за публиката напитки, някакви коктейли с мляко и плодови сокове, познавах хора, които са ги опитвали, но никой не се отпускаше да разкаже. После алкохолът се настани и в него, бе една от първите кръчми, от които уискито тръгна да превзема страната.
Публиката се сменяше на вълни: първо сноби и "елити",
после делови мъже и чиновнички, накрая сиви дневни алкохолици. В "Млекoто" се уреждаха срещи, въртяха се командировани, по едно време можеше да оставиш плик или текст за редакторките от киноцентъра, които го ползваха като градски офис паралелно с постоянната им работа в Бояна. Не попадах в редовната публика - разкъсвах се между кафенето на писателите, клуба на журналистите и славното кафе "Шапките" на "Солунска". Точно "Шапките", когато разцъфтя и се въздигна, според мен уби "Млекoто". Накрая, ако добре си спомням, то завърши като скучна социалистическа закусвалня.
Но и днес, като мина край витрината на симпатичния бутик, настанил се на неговото място, сякаш съзирам зад стъклото посребрения щабен лъв Рокосовски. Обвит в дима на цигарата си, обхванал с две ръце чашата с кафе, той се взира навън с мек, неподвижен поглед, сякаш внимателно брои трамваите, които се плъзгат по "Графа". Днес, като си мисля за миналото, което не си отива, а обикаля край нас и търси да срещне очите ни, между многото съхранени в паметта лица виждам и Рокосовски.
Той, разбира се, не се казваше така. Прякора си, по името на популярен в младостта му Сталинов маршал, бе получил във военното училище.
Когато го видях за пръв път, беше началник-щаб на зенитен полк
Поздравявали сме се така, както се поздравяват началник-щаб и старшина-школник: отдавах му чест и той любезно кимваше с глава. Всъщност запознахме се след години, когато беше вече елегантен млад пенсионер, а аз се трудех в журналистиката. Срещнахме се на улицата и се зарадвахме. Като онези двамата от разказа на О'Хенри, дето били кръвни врагове, а се сблъскали на улицата в Ню Йорк и си домилели. Прашинката общо минало кой знае как бе придобила несъразмерно значение.
С удивление научих малкото му име: Теофан. Беше плещест и къдрокос мъж, още в сила, усещах натиска от женски погледи, когато бях с него. Срещах го винаги случайно, понякога се спирахме за кафе, често именно в "Млекoто". Нямахме какво общо да си спомняме, говорехме за актуалния свят около нас, той беше запален по театъра и ме осведомяваше за новите постановки. Пътуваше често в някакви командировки и в провинцията също ходеше на театър. А понякога разказваше някоя от своите истории. Една от тях си спомням все по-често, изглежда й е дошло времето...
На младини, скромничеше Теофан, бил голям любовчия. То и какво да прави млад офицер, изплъзнал се най-после от менгемето на военното училище, с пари в джоба и с лъснати ботуши в един живот, в който хиляди моми трептят за внимание и в който ергените от войската в онези години са доста напред в класацията? Момичета много - и хубави. И вдъхновение за любов - колкото искаш. Но за младите офицери софийското комендантство разпределяло жилища без ентусиазъм. И когато ги давало, били или за няколко души, или мизерни стаички със злобни хазяйки. "По кината тогава - вметваше Рокосовски - въртяха един италиански филм "Няма място за любов". Не знам колко пъти съм го гледал - и все с гаджета. Това ни оставаше - на кино. Или на гарата..."
Това "на гарата" Рокосовски го представяше за изобретение на младото софийско офицерство: като няма място за любов, двойките ходели на гарата и се целували пред влаковете, сякаш се изпращат. Тогава днешните целувки по улиците и по градинките, естествено, били немислими. Заставали пред някой влак, отдавали се на целувки, уж прощални. Понякога влакът тръгва, свири и потегля, а те продължават да се целуват, не могат да се откъснат. Перонът се опразнил, а няколко такива двойки, "изпуснали" влака, стоят като замаяни и се гледат в очите.
Веднъж наистина трябвало да замине,
стегнал куфар и хванал една девойка да го изпрати
Целунали се пред влака, но Теофан, нали бил свикнал на фалшиви прощавания, се разгорещил, вкопчил се в любимата, влакът си тръгнал, изнизал се зад гърба му, а той останал с куфара и с изпращачката. "Толкова неща съм изпуснал в живота - спомням си, че каза накрая, - прежалил съм ги и съм ги забравил, а онзи изпуснат влак не мога да си простя. Нито помня закъде отивах, нито при кого, а даже го сънувам как заминава и се събуждам разгневен и паникьосан. Още не мога да си го простя. А какво точно - не помня..."
Рокосовски все пак хвана влака, който ни отнася там, откъдето няма връщане. Виждах некролози по разни годишнини от смъртта му, а от много време вече и не виждам. Откривам го само на витрината, особено в дъждовен ден. Гледа навън и брои трамваите по "Графа". Мисля си за изпуснатия му влак, а също и за изпуснатото въобще. Взирам се в годините и все не успявам да определя кое е важното, което съм изпуснал, има ли нещо, което съм изтървал, и то да е определило съдбата ми. Веднъж съм се излъгал да кажа:
"Каквото сме изгубили - остава,
каквото притежаваме е дим".
А се оказва, че и изгубеното най-често въобще не "остава". Че и дим не се вие, или поне не се забелязва. Опитайте се да направите равносметка и вижте какви неща най-вече ще ви дойдат в главата! Вижте как съзнанието безцеремонно редактира миналото или обратното - миналото се разпорежда и размества ударенията в живота ни. Какво пък, любопитно...
