Идеята за въвеждането на данъка върху лихвите от банкови депозити и последвалите дебати за нивото му напомня вица за двама пациенти, които решават да избягат от лудницата. След като избягали, единият казал на другия: "Хайде да се връщаме, че се стъмни, утре ще продължим." Нещо подобно се получи с идеята да се облагат лихвите от депозитите - тъкмо беше създадена данъчна система, която насърчава труда, спестяванията и инвестициите, и политиците решиха да накажат спестителите с данък "лихва". Това се случи при първия кабинет на ГЕРБ, когато премиерът Бойко Борисов и финансовият му министър Симеон Дянков обясниха, че в банките вече има прекалено много пари и е време те да бъдат раздвижени, за да влязат в икономиката.
Данък "лихва" трябваше да изиграе ролята на остен,
който да принуди спестовните българи да изтеглят парите си от банките и да започнат да "въртят бизнес" или поне да пазаруват повече. Това, естествено, не се случи, защото ако българите искаха да инвестират и да харчат, нямаше да чакат управляващите да ги подсещат с данъци. Това, което би подействало, е повече стабилност и предвидимост в държавата. Но точно в това нашите политици упорито се провалят. И така ГЕРБ въведе 10% данък "лихва", после БСП, която беше много против, не отмени това бреме, а прие график за поетапно намаление на ставката, която за 2014 г. стана 8%, а сега второто правителство на ГЕРБ прокара връщането на 10-те процента.
Единият от основните аргументи за въвеждането на данъка беше, че "така е в ЕС". Но нима трябва сляпо да следваме чуждите примери, без да се съобразяваме с българската действителност? Данъчната система в България се характеризира с относително ниски преки данъци - например данъка върху доходите на физически лица и корпоративния данък, и с високи косвени данъци - ДДС и акцизи. Тази структура е пряк резултат от две особености на българската икономика - заетостта и инвестициите в икономиката не са достатъчно високи, а в същото време сивата икономика в трудовоправните отношения заема значителен дял.
Коефициентът на заетост сред населението на възраст 15-64 г. през 2014 г. е четвъртият най-нисък в ЕС и далеч от средния за общността. Това е доста по-лоша картина в сравнение с 2008 г., когато България е с далеч по-висока заетост и само 1.7 процентни пункта от средното европейско ниво.
Инвестициите в икономиката, които "раждат" работни места, се увеличават в периода 2005-2009 г. и за петте години са средно с 8.5% от БВП над тези в ЕС. Но в следващите години нещата се влошават постоянно.
Понижаването на данъците има две цели: да остави повече пари у коректните данъкоплатци и да насърчи икономическата дейност, заетостта и инвестициите; да намали ползите от укриването на данъци и да създаде положителни стимули за излизане на светло. Резултатът е налице - по-висока събираемост на преките данъци.
През 2005-2008 г. основен източник на инвестиции в страната е притокът на чуждестранен капитал, а не спестяванията на населението. В този период преките чужди инвестиции са средногодишно 20.9% от брутния вътрешен продукт (БВП), а брутните вътрешни спестявания - едва 13.4%. Ситуацията се променя коренно през 2009 г. и нататък (виж графиката).
Разбира се, за всяка държава е добре да има и значителни вътрешни спестявания, и големи вложения от чужбина. А когато притокът отвън пресъхва, вътрешните спестявания стават особено важни. Но
ако спестителите бъдат наказвани с данък, може да се очаква да "протестират"
срещу това - част от средствата да се пренасочат към текущо потребление, друга - към покупка на имоти, трета може да напусне страната. Това означава по-малко спестявания и съответно ограничен потенциал за инвестиции.
Друг аргумент за данък "лихва" беше, че имаме плоско облагане, което значи от всеки доход да се взимат 10%. Но тогава защо не се облагат доходите от продажба на акции, от игра на борсата, печалби от тотото?
Да не забравяме, че подоходните данъци са ниски, но осигуровките не са. Общото данъчно-осигурително бреме в България през 1997-2005 г. е средно на 43.4% от доходите на физическите лица. Това огромно бреме обяснява защо приходите от подоходно облагане спадат като дял от БВП спадат до 2006 г., а след това нарастват и се стабилизират. Именно през 2006 г. е предприета най-сериозната стъпка за намаляване на осигуровките - с 6 процентни пункта. После през 2008-2009 г. осигуровките намаляват с 5.4 процентни пункта. С други думи, по-ниският данък върху доходите води до повече приходи в бюджета едва след като намаляват и осигуровките, а по-ниската данъчна тежест върху доходите на физическите лица осигурява почти непроменена събираемост (виж таблицата).
Истинският плосък данък предполага една ставка за всички трудови доходи (данъчна основа) без изключение. Данъкът върху доходите на физически лица у нас се изчислява, след като от брутната заплата се приспаднат дължимите осигуровки. Само че социалното осигуряване в България разделя работещите на три категории, всяка от които дължи различни осигуровки. От това следва и че данъчните им основи са различни. Това плоско облагане ли е?
Освен осигурителните ставки съществуват и минимални и максимални осигурителни прагове, които също променят данъчната основа, върху която се изчислява подоходният данък. Това плоско облагане ли е? Данъчната основа може допълнително да бъде намалена по други начини, например чрез доброволно пенсионно осигуряване, приспадането на признати разходи по авторски и граждански договори и т.н. Това плоско облагане ли е?
Ако облагането на лихвите е стъпка към истински плосък данък, значи следва да се премахнат данъчните облекчения за допълнително пенсионно осигуряване, минималните и максималните осигурителни прагове, разделянето на работещите в три категории труд.
Могат да се водят много спорове коя система е по-добра за България - истински плосък данък или такъв с изключения, но не може да имаме "по малко и от двете". Не може, когато на политиците им отърва, да се "стремят" към плосък данък и да премахват "изключения" като приходите от лихви от депозити, а когато им хрумне - да въвеждат нови изключения. Не може хем вълкът да е сит, хем агнето да е цяло.
