"Познавам - казваше Гена Димитрова - хора, които не гледат новини, не слушат новини, не четат новини, не искат да научават новини..." Произнасяше го със смаяно, недоумяващо изражение, сякаш сама не вярваща в това, което съобщава, и дори малко виновно, като да бе и тя отговорна, че такива субекти съществуват. Беше човек ангажиран, силно свързан с времето и със света, съвремието я владееше и нараняваше, не мисля, че го изискваше, но със сигурност очакваше това от всички. Участието в живота, във века бе част от нейните разбирания за морал и пълноценност. Отказът от новини я изненадваше и объркваше. Споделях нейното изумление тогава, днес вече не.

Длъжен съм да уточня: отношението ми към новините в ефира и в печата е достатъчно сериозно. Професионално изпитвам респект и внимание към този труден бранш. В семейството ми има новинари, познавам и немалко от най-добрите в гилдията. Изкуство са новините, макар и изкуство всекидневно, различно: изкуството, както знаем, е вечно, само това - мимолетно. Има тънкости в новините, има майсторлък, талант, изобретателност. И съвест - когато има. Когато няма - все ще се намери кой да ухапе някое куче.* Или просто ще прегреят от патос, от апломб и многозначителност. Това е, което отегчава. Когато имам време, опитвам да проследя най-гръмовните новини: колко дълго заглъхва тяхното ехо? Уверявам ви, рядко надхвърля маркираните във фолклора три дни. Това - почти за всяко чудо. Понякога, за да удължа живота им, записвам новините, които ми се струват интересни, чудновати, поучителни. Дори в "Нерви и утехи", ако си спомняте, съм разправял някои от тях** заради (както днес е прието да се казва) непреходното им значение. Или за едната разтуха. Често пъти от това разбираме какво сме чули и сме пуснали покрай ушите си, а то не си отива, настоява да го забележим. Така да бъде, нека да повторим този опит...



ДИСКРЕТНИЯТ ЧАР НА ДИПЛОМАЦИЯТА



Политици стават за кашмер невинаги от глупост и невинаги без полза. Ползата винаги е единствено за тях самите, защото отдавна не вярвам, че някой в политиката се резили безплатно. Силите и милионите, които се стичат и пресичат там, нерядко обезсмислят понятия като лична чест и общочовешка адекватност. В чудния свят на политиката критериите и заслугите са различни от света на простосмъртните. Понякога и точно обратни.

Тези дни полският външен министър Гжегож Схетина сензационно обяви, че нацисткият лагер на смъртта "Освиенцим" е освободен от... украинци. Седемдесет години след това събитие пан министърът решил да редактира историята и да я пригоди към екзотичната конюнктура на полско-украинските отношения в последно време. След вековете вражда, кръвопролития и всевъзможни претенции днешната двусмислена симпатия вероятно е подтикнала министъра да поласкае размирния съсед и същевременно да настъпи непопулярната по тези места руска мечка. Защо се е свлякъл до тази комична постъпка, може да има много причини, не е ясно само защо е приел да кепази собствената си държава в ролята на министър-недоразумение. Възможно е наистина шеф-дипломатът на Полша да се е подхлъзнал от това, че лагерът е превзет от части на Първи украински фронт. В новите демокрации министри, а и президенти растат без оглед на образованието. Но на поляците историята на Втората световна война е добре известна не само от учебниците, нея те са я учили на живо, на терен. И я помнят, макар и със смесени чувства. И все пак да се използва за такава дебелашка манипулация именно "Освиенцим", място трагично и гибелно за няколко милиона европейци, идва в повече и на самата Европа.

А може би панът просто е рекъл с нещо да услужи. Или нещо да заслужи. Това нас не трябва да учудва. Имахме външен министър, който искаше да съди СССР за пропуснати ползи. Но него го разбираме, имаше си причина: жена му беше рускиня, а значи - и тъщата. Утре някой ще се подсети от полския пример и ще провъзгласи, че през 1944 г. украинци са ни освободили (или окупирали, изберете сами) - по името на Трети украински фронт, влязъл тогава в България. И така ще произведе хиляди украинофоби.

Колкото до злополучния пан Схетина, неговата бездарна излагация се оказа вкусен подарък за форумите. Беше истинско изпитание за мен да избегна изкушението да използвам тук някои от подигравките и каламбурите, които се изляха там. Хубаво е, че презрението все още се среща в днешно време, то добавя блясък и санира нашия живот...



АНАСТАСИЯ С НОМЕР И ПЕЧАТ



Тази новина само се мярна и се стопи в информационния поток, но сърцето ми даде познатия знак, че си заслужава да се живее. Животът си го бива, щом в него се случват и такива неща. В Източните Родопи тези дни открили любимата костенурка на княз Александър Батенберг. Колкото и да изглежда абсурдно и шокиращо, събитието е правдоподобно обяснено. Костенурката Анастасия е подарена на княза при пристигането му в България от д-р Георги Странски, поборник, съратник и кум на Ботев, участник в Освободителната война, строител на новата българска държава, по-късно един от водачите на Съединението, политик и министър. Защо този светъл мъж е поднесъл на княза такъв нестандартен дар, остава загадка, но ако е бил натоварен с пожелания за дълголетие и дълговечност във властта, това, макар и останало несбъднато, е имало основание - в наши дни Анастасия е уловена някъде край Крумовград и според тамошния естествоизпитател д-р Ингилизов вероятната й възраст е 165 години. На корубата й се различават пирографиран инвентарният й номер, както и личният печат на княз Александър. Така казват.

Новината почти не е коментирана в повечето медии, спокойно може да се отнася до някаква вестникарска "патица", но подобни изтървани в медийното пространство съобщения вълнуват съзнанието. Приятели, които също са го засекли в интернет, го разискваха подобаващо. Някой си спомни за вълнуващ епизод от нашето детство, когато се пусна слухът, че белобрад старец с високо чело обикалял страната и рецитирал "На прощаване" и "Моята молитва" и че това навярно е най-после изтръгналият се от Диарбекир Христо Ботев, но властите го пазят в тайна. Говореше се в училище, говореше се във влака, говореше се на квартални и ОФ събрания, говореше се навсякъде и в някакво напрегнато очакване, както днес се говори, че България лежи върху залежи от газ и петрол. Властите не опровергаваха, но и не потвърждаваха. Този сън се разнасяше с години, днес е нереално да се изследва какво даде той и какво ни взе. В онези дни не бе биологически невъзможно един прехвърлил столетие странник да се завърне от малоазийски плен. Сега, след 130-годишно отсъствие, това е по силите само на костенурка,намерена в местността Орешари, за която се твърди, че е била любимка на Батенберг и го е придружавала в покоите и в пътуванията му. Защо я е зарязал при абдикацията, остава неизвестно. Сигурно в бързината...

И ето я, че сега се появява, както призрачната руска принцеса Анастасия, разстреляна в екатеринбургското мазе, се е "появявала" в различни европейски градове - просто за да припомни, че нищо не изчезва и не се изгубва просто така, че винаги остава някой да не позволява това.

Твърди се, че чиновници от осиротялата дворцова администрация са се погрижили Анастасия да бъде върната в естествена среда и тя била отнесена в Родопите. Имало е и тогава съвестни, състрадателни и отговорни хора, за изненада - държавни служители. По тази причина (ако всичко се окаже истина) днес имаме едно необикновено същество, свидетел или само съвременник на почти цялата нова българска история, на Съединението и войните, на победите и на крушенията, на превратите и националните катастрофи, на подемите и братоубийствата, както и на строителствата и на социализма, и на капитализма. И както можем да се надяваме, не е изключено точно тя да доживее онова време, което на нас през целия ни живот обещават, но което не знаем дали ще дочакаме...



ГРАЖДАНИ, ГОТОВИ ДА УХАПЯТ

В изтерзана и унизена от джебчийки Варна разярени граждани, най-вече гражданки, се надигат за протест и самоотбрана. Действията им са мирни: наблюдават улиците и автобусите и раздават листовки. Това е то сензацията - когато гражданинът прави опит да ухапе кучето. Но новината не е жълта, медиите се ограничават с едното съчувствие. В същото време кучето е силно засегнато: на площада в своята столица Игнатиево джебчийките скандират, че са недосегаеми. Може би те ще излязат прави - иначе етническата парламентарна сила, която твърди, че ги представлява, вече да е издигнала дежурния дантелен речитатив в защита на техните права и свободи.

Варна е освежена и възбудена, варненци се самоорганизират и осъзнават достойнството си, но никой не споменава, че това е изява на гражданското общество - може би защото протестът не е платен и няма кой да поръча коментарите. Битката може да се ожесточи, може и да затихне, ордата от джебчийки и съгледвачи в движение сменя облика, маниерите си, разписанията си. Текат прегрупирания, преобличания, изрусявания, както и бърза смяна на терените и ловните полета. Империята отвръща на удара и обмисля как да смаже и подиграе съпротивата на разбунения град.

Гражданското общество, наопаки, по традиция е предразположено към умора. Когато тази новина затихне в своите законни три дни, може би дори няма да разберем как е завършило всичко. Това ще може да се установи само с нарочно посещение на морската столица. Ако градът се е преборил с изрусената напаст, това ще е новина за първа страница не само в страната, но и в Европа...

В края на краищата Европа отдавна чака някаква добра новина от нас. Каквато и да е...



---------------------------------------

*Според първите уроци по журналистика, ако куче ухапе човек, това не е сензация. Сензация е, когато човек ухапе куче...

** "Потресения", бр.50/ 2014 г.