На един войник му дали отпуск да види семейството си на село...

Така започва страховитата история, която през моето детство можеше да се чуе в дългите зимни вечери в малките градчета и селата на Северна България. В онези далечни години тя ми се е представяла достоверна и картинно реална: снеговете бяха дълбоки, а зад прозореца виелиците фучаха и вопиеха като във Вазовото "Свири нощната фъртуна". Но самата история още тогава звучеше като разказ за едно много по-далечно време, време с още по-сурова природа и с хора, които не се боят от нея. По някои чисто литературни признаци и според възрастта на мъжете, от които съм я чувал, мога да предположа, че става дума за времето след Сръбско-българската война. Тя просто плаче за песен от репертоара на певците с крачните хармоники, които редяха жалостиви и поучителни балади по сборове и панаири. Но не е станала песен, а се е продължила като кратко устно предание да тревожи ума и въображението на малките момчета в летаргични зимни вечери.

Дали отпуск на войника и той си тръгнал за село...

Никой не казваше денем или нощем войникът е вървял, но винаги си представях, че случката се разиграва по здрач. Крачи войникът сам през пустошта, всичко е бяло и безлюдно, а самотата му е не като да е сам на пътя, а сам в Космоса. Върху това в разказа не се набляга особено, това момчешкото сърце си го добавя и го сгъстява някак от само себе си. Сгъстява се и здрачът, посивява светът и от сивото се появяват сивите вълци. Приближават, заобикалят го. Налитат. Тогава войникът изважда сабята си, войникът е безстрашен и обучен, сече и не прощава. Живите от глутницата се разбягват. Солдатинът продължава пътя си. Какво го води в тоя път, слушателят е свободен да гадае. Стара майка ли го чака, невеста ли, дете ли в люлка... - това остава извън разказа. Много подробности са спестени, сюжетът е очистен и излъскан, както се получава във фолклора. Можем само да се питаме: кавалерист ли е бил отпускарят, та е носел сабя, какво го гони, та е тръгнал да бие път из виелиците, но няма много време за фантазии - глутницата се завръща. Заобикалят го отново, пристъпват. Не са се отказали, гладни са, а може би и просто отмъстителни. Нищо не предвещава развръзката, но всъщност това е краят. Войникът дърпа да изтегли сабята - канията не я пуска. Когато е сякъл вълци, момъкът е забравил да я изтрие. Прибрал я, както си била кървава, а сега кръвта е замръзнала и сабята не излиза. Без сабя той вече не е боец, а жертва. Жалко за момчето...



С годините тази зловеща приказка от детството някак естествено се разнесе,



изветря в пристъпа на урбанизацията и глобалното затопляне. Няма ги вълчите снегове, пък и вълците отдавна не са по пътищата, а из градовете. С времето все по-често си спомням за нея: не мисля вече, че това е автентичното гибелно приключение на храброто селянче войник. По-скоро ще повярвам, че е съчинение на фелдфебелска муза, предназначено да поучи българския новобранец за ползата от грижата и почистването на оръжието в полковете на Негово Величество. Една приложна устна проза, която дори може и да не е създадена в новата българска войска, а внесена наготово от чуждестранния военен персонал, доведен за полагането на нейните основи. Но странно залепнала в съзнанието на поколения мъже, минали през казармата и влязла в хиляди български семейства. За да получи звук на притча - универсална и поучителна (а също и предупредителна!) по не един друг повод и при не един друг случай...

Сега си мисля: човек трябва строго да следва кодекса на призванието си, на професията, на едното препитание дори. Да пази чисто оръжието си, инструмента си, дарбата. Да не ги оцапа, да не ги опозори, пази боже, окървави. Защото това може да завърши със смърт - гражданска, професионална, творческа. Десетилетията, в които се гърчим, способстват за такива компромиси. Нещо повече - насърчават ги. Появиха се страници, в които честта и истината са пожертвани заради някакво нищожно внимание или в името на тъмна страст или отмъщение.



Изплуваха или се изфабрикуваха дневници, нечисти мемоари,



откровено клеветнически филипики - някои дори посмъртно, от гроба (!). Насилие върху вчерашния ден, злоупотреба с приятелства и кал върху съперници - може да ги намерите не само в книги, но и в печата. Мислех, че това ще се оттече, ще свърши. Но не, пише се, мисля, че ще се пише и утре. Държа сега една такава книга и знам, че следващата се майстори усилено. А след нея - друга. Очаквам да прочета нещо подло и за себе си - не може да не съм оставил сметки за уреждане. Но свикнахме. Просто чистото перо престана да е задължително. Лъжата и злословието отдавна не са литературно престъпление. Погнусата като творческа самоотбрана, като трудова хигиена на литератора вече не работи.

Прочее, увлякох се в подробности от собствения занаят. Изглежда, твърде актуални са за мен, а може би и болезнени. Но не важи ли това за целия обхват на днешния живот, за всички поприща, за всички съдби? Не е ли важна чистотата на помислите (и ръцете!) и при лекаря, и при технократа, и при юриста, при политика дори! Можем да изредим целия пейзаж на съвремието - притчата за войника и глутницата приляга навсякъде.

А в полето на словото - там човек сам си е и пътник, и вълк.

И да му мисли онзи, чиято сабя не блести...