:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 430,249,592
Активни 101
Страници 16,315
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Грижа за сабята

Калин Донков
На един войник му дали отпуск да види семейството си на село...

Така започва страховитата история, която през моето детство можеше да се чуе в дългите зимни вечери в малките градчета и селата на Северна България. В онези далечни години тя ми се е представяла достоверна и картинно реална: снеговете бяха дълбоки, а зад прозореца виелиците фучаха и вопиеха като във Вазовото "Свири нощната фъртуна". Но самата история още тогава звучеше като разказ за едно много по-далечно време, време с още по-сурова природа и с хора, които не се боят от нея. По някои чисто литературни признаци и според възрастта на мъжете, от които съм я чувал, мога да предположа, че става дума за времето след Сръбско-българската война. Тя просто плаче за песен от репертоара на певците с крачните хармоники, които редяха жалостиви и поучителни балади по сборове и панаири. Но не е станала песен, а се е продължила като кратко устно предание да тревожи ума и въображението на малките момчета в летаргични зимни вечери.

Дали отпуск на войника и той си тръгнал за село...

Никой не казваше денем или нощем войникът е вървял, но винаги си представях, че случката се разиграва по здрач. Крачи войникът сам през пустошта, всичко е бяло и безлюдно, а самотата му е не като да е сам на пътя, а сам в Космоса. Върху това в разказа не се набляга особено, това момчешкото сърце си го добавя и го сгъстява някак от само себе си. Сгъстява се и здрачът, посивява светът и от сивото се появяват сивите вълци. Приближават, заобикалят го. Налитат. Тогава войникът изважда сабята си, войникът е безстрашен и обучен, сече и не прощава. Живите от глутницата се разбягват. Солдатинът продължава пътя си. Какво го води в тоя път, слушателят е свободен да гадае. Стара майка ли го чака, невеста ли, дете ли в люлка... - това остава извън разказа. Много подробности са спестени, сюжетът е очистен и излъскан, както се получава във фолклора. Можем само да се питаме: кавалерист ли е бил отпускарят, та е носел сабя, какво го гони, та е тръгнал да бие път из виелиците, но няма много време за фантазии - глутницата се завръща. Заобикалят го отново, пристъпват. Не са се отказали, гладни са, а може би и просто отмъстителни. Нищо не предвещава развръзката, но всъщност това е краят. Войникът дърпа да изтегли сабята - канията не я пуска. Когато е сякъл вълци, момъкът е забравил да я изтрие. Прибрал я, както си била кървава, а сега кръвта е замръзнала и сабята не излиза. Без сабя той вече не е боец, а жертва. Жалко за момчето...



С годините тази зловеща приказка от детството някак естествено се разнесе,



изветря в пристъпа на урбанизацията и глобалното затопляне. Няма ги вълчите снегове, пък и вълците отдавна не са по пътищата, а из градовете. С времето все по-често си спомням за нея: не мисля вече, че това е автентичното гибелно приключение на храброто селянче войник. По-скоро ще повярвам, че е съчинение на фелдфебелска муза, предназначено да поучи българския новобранец за ползата от грижата и почистването на оръжието в полковете на Негово Величество. Една приложна устна проза, която дори може и да не е създадена в новата българска войска, а внесена наготово от чуждестранния военен персонал, доведен за полагането на нейните основи. Но странно залепнала в съзнанието на поколения мъже, минали през казармата и влязла в хиляди български семейства. За да получи звук на притча - универсална и поучителна (а също и предупредителна!) по не един друг повод и при не един друг случай...

Сега си мисля: човек трябва строго да следва кодекса на призванието си, на професията, на едното препитание дори. Да пази чисто оръжието си, инструмента си, дарбата. Да не ги оцапа, да не ги опозори, пази боже, окървави. Защото това може да завърши със смърт - гражданска, професионална, творческа. Десетилетията, в които се гърчим, способстват за такива компромиси. Нещо повече - насърчават ги. Появиха се страници, в които честта и истината са пожертвани заради някакво нищожно внимание или в името на тъмна страст или отмъщение.



Изплуваха или се изфабрикуваха дневници, нечисти мемоари,



откровено клеветнически филипики - някои дори посмъртно, от гроба (!). Насилие върху вчерашния ден, злоупотреба с приятелства и кал върху съперници - може да ги намерите не само в книги, но и в печата. Мислех, че това ще се оттече, ще свърши. Но не, пише се, мисля, че ще се пише и утре. Държа сега една такава книга и знам, че следващата се майстори усилено. А след нея - друга. Очаквам да прочета нещо подло и за себе си - не може да не съм оставил сметки за уреждане. Но свикнахме. Просто чистото перо престана да е задължително. Лъжата и злословието отдавна не са литературно престъпление. Погнусата като творческа самоотбрана, като трудова хигиена на литератора вече не работи.

Прочее, увлякох се в подробности от собствения занаят. Изглежда, твърде актуални са за мен, а може би и болезнени. Но не важи ли това за целия обхват на днешния живот, за всички поприща, за всички съдби? Не е ли важна чистотата на помислите (и ръцете!) и при лекаря, и при технократа, и при юриста, при политика дори! Можем да изредим целия пейзаж на съвремието - притчата за войника и глутницата приляга навсякъде.

А в полето на словото - там човек сам си е и пътник, и вълк.

И да му мисли онзи, чиято сабя не блести...

12
6056
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
12
 Видими 
12 Февруари 2015 19:49
Ъъ.. литературният анализ на историята навежда на мисълта че разказвачът е вълк
12 Февруари 2015 20:41
"Чистенето" на сабята, за да е ефективно, трябва да е доведено до ... безсъзнателност. Почистването на острието е в едно движение с прибирането му, например, при самурайския меч. Почукване на дръжката (изтръсква кръвта), прокарване на острието по цялата му дължина между палеца и паказалеца и ... прибиране. Така се "грижи" за сабята този, който ... сече с нея. Както е сякъл дядо му и дядото на дядо му ... Нерядко става дума за едно и също острие, впрочем. Та, казвам, грижата за сабята е в ... сеченето. Не в ... бърсането.

Натисни тук

12 Февруари 2015 20:58
За статията
12 Февруари 2015 21:03
Велики наши Войнико, а къде ти е сабята ?

Фуражки, гледам, много имаш, ама саблята ти дей ?


12 Февруари 2015 21:14
До там докъдето свършва историята с войничето и вълците - имаш от мен, Майсторе. Цар си на Носталгията. Помня я тази история - баща ми и дядо ми (който е бил фелдфебел!) я разправяха. Върнах се в миналото и пообщувах и с двамата - хубаво беше.

Връзката обаче която правиш с днешния ден според мен няма смисъл. Каква чистота какви пет лева. То не остана нищо.
13 Февруари 2015 00:26
Връзката обаче която правиш с днешния ден според мен няма смисъл. Каква чистота какви пет лева. То не остана нищо.

- Докато има спомени за чест, морал, доблест, храброст и др. подобни "отживелици", дотогава тях ще ги има на света. Няма да изчезнат. Пък и нищо не пречи човек да се опитва да бъде добър, а не само на думи.

Най-малкото - не боли. Пък може и някоя аванта да спастри - това в духът на съвремието.

Майсторе,
13 Февруари 2015 00:47
Кръвта не замръзва, става като кал или сладолед от студеното, не става на лед щото е солена.По вероятно е от топлина да изсъхне и да залепи нож или сабя в канията...
13 Февруари 2015 10:07
Аха, това са били белите вълци от Турно Магуреле. А от пред бял вълк на бял кон язди.
13 Февруари 2015 10:46
Много литература понякога е отмъстителна.
13 Февруари 2015 11:29
Мне, разказвачът може да е само някой който е свидетел от-до, и, очевидно, оцелял да я разкаже.
16 Февруари 2015 05:46
Доста се изписа,малко са разбрале,що иска да каже Калин.....Жална ни маика на нас Българете от тук натам! Лоша работа! Вълци много...и много гладни! А на нас всите,сабята отдавна ни е замръзнала Калине. Нема оправяне! Жалко за Българина! Чак ми се плаче! Що знаят теа що са родени по после?? Един трудов ден за Маика си България безплатно не са дали,ама са готови само да вземат....Леле мале ,жална ни Маика от тук натаме!!Язък за нама!!Бавно ке умираме,дорде ни закопат....[size=2][/size=2][size=1][/size=1]
16 Февруари 2015 06:43
Добър римейк.
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД