Неприкосновена ли е частната собственост в България? Според конституцията правото на собственост се гарантира и защитава от закона дори и когато действия и бездействия на държавата са причина за лишаването от собствеността. Въпросът е дали законът се прилага. Когато правото на собственост не е въздигнато във висша ценност и не се уважава, много лесно се намират формални доводи, дори и от съда, с които лишаването от собственост да бъде замаскирано в "доброволно предаване" или същият този собственик, останал без собственост, да бъде пратен в



такива процесуални лабиринти, че да е сигурно, че ще се откаже



Ето какво се случва, ако все пак този инатлив собственик реши, че достойнството му изисква да се пребори за неоснователно изгубената си собственост.

През 1996 г. Албена К. купува автомобил VW POLO. Всяка година минава годишен технически преглед и през 2005 г. решава да го продаде. Намира купувач, прехвърля собствеността с договор с нотариална заверка на подписите. На следващия ден при пререгистрацията на колата в КАТ някой (не знаем кой, няма документ, няма следа, няма експертиза) установява (не знаем как), че автомобилът е с пренабит номер на рамата. Интересното е, че това е същият номер, с който Албена е купила колата преди 9 години и който всяка година е минавал преглед. Като съвестен човек тя отива в КАТ, връща парите на купувача и подписва документа, който са й дали във връзка с установеното "пренабиване". Документът се нарича "Протокол за доброволно предаване".

Пет години Албена "не досажда" с искане колата да й бъде върната, защото са й казали, че ще търсят престъпника и това е веществено доказателство. В началото на 2010 г. обаче решава, че са минали всякакви разумни срокове и пуска молба до началника на Първо РПУ в София да й бъде върнат автомобилът или поне да получи информация. През октомври 2010 г. пуска и молба и до Софийската районна прокуратура (СРП) със същото искане. До 2012 г.



продължава кротко да моли поне за информация



ту в СРП, ту в Първо РПУ, но не получава.

Минали са 7 години, откакто автомобилът й е иззет, и вече е изтекла абсолютната давност за престъплението, за което евентуално е иззет като доказателство. Оттук Албена предприема действия в две посоки. Завежда дело срещу държавата за причинени имуществени и неимуществени вреди от бездействие на началника на РПУ-то и СРП. Освен това сезира районния прокурор за съдействие за решаването поне на прокурорската преписка. Получава го веднага. На 20 август 2012 г., т.е. в едномесечен срок, излиза постановление, че преписката, по която автомобилът е вил доказателство, е загубена - Първо РПУ са я изпратили на Шесто, но Шесто не са я получили, в СРП няма никакви данни за изземването на автомобила. Тоест официално става ясно, че не се знае защо въобще е била задържана колата, дали и как се е установило пренабиване на номера на рамата. И няма служител, който да е отговорен. Но всичко е наред - нали ще й върнат автомобила. Обаче той е бил 7 години на открит паркинг и вече не е същият. Оказва се, че ключовете ги няма, акумулатора го няма, както и страничните огледала, гумите са спихнати... Албена иска състоянието на колата да се опише в протокол, но я уведомяват, че в такъв случай ще следва да остане, защото ще започне производство срещу неизвестен извършител за липсите. Албена решава, че е най-добре тази вече "недвижима" собственост да бъде дадена за скрап срещу 150 лв. и без всякакъв документ си взима колата.

Дотук е житейската история, в която се оказва, че собствеността не е неприкосновена и че са необходими неимоверни усилия, за да успееш да си събереш остатъците от нея и от достойнството си. Не по-малко интересна е и



правната страна, която довежда до абсурден пинг-понг



До момента, близо 3 години след като Албена е завела иск по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), делото не е започнало. Законът гласи: "Държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност." Албена твърди, че е понесла вреди от бездействието на държавата в лицето на началника на Първо РПУ и СРП, поради чието бездействие седем години, без да е виновна, а и очевидно, без да са извършени каквито и да е действия по преписката (която е изгубена и няма следа защо е бил задържан автомобилът), е била лишена от собствеността на своя движима вещ.

Компетентен да разглежда дела за обезщетения за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на административни органи и длъжностни лица е Софийският административен съд (АССГ). Той обаче прекратява производството, защото дейността на органите на МВР и прокуратурата не можела да бъде разглеждана като административна. Албена обжалва. Жалбата е уважена и делото е върнато в АССГ. После бива прекратявано още два пъти и връщано с указания от Върховния административен съд. При поредното връщане АССГ го прекратява и го изпраща по компетентност на Софийския районен съд (СРС). Аргументът - собственикът доброволно бил предал автомобила!

В районния съд СДВР и прокуратура възразяват, че делото е недопустимо. Изстрадалият собственик също моли съда да повдигне т.нар. препирня за подсъдност, за да може делото да се върне на административния съд. Делото стига до петчленен смесен състав на Върховния касационен съд и Върховния административен съд, който се произнася, че процесът трябва да продължи в Софийския административен съд и да се гледа по закона за отговорността на държавата. Делото бива върнато там, но за кратко -



съдебният състав пренебрегва задължителното указание на върховния съд



и пак го праща в районния съд. Там тръгва и е определена такса - 4% от материалния интерес.

Разказът свършва дотук, без да е сложен край на казуса. Предстоят най-малко три инстанции. Разбира се, притеснително е, че съдиите не спазват указанията на горната инстанция. Притеснително е, че съдът не вижда нищо крещящо нередно в това човек да бъде лишен от собствеността си по административен ред и намира основания да отказва разглеждане на делото за обезщетяване на собственика. Притеснително е, че никой конкретно не носи отговорност за изчезване на преписката и никой не е учуден, че тя липсва. Притеснително е, че държавата не се чувства ангажирана да пази иззетите вещи и да ги върне в определените от закона срокове. Притеснително е, че собствеността не е основна и висша ценност и всички започваме да свикваме с това, че "тук е така". Единственият начин е да "подръчкваме" системата с такива дела и да заявяваме претенциите си, че собствеността е наистина неприкосновена.