За любезния и кървав свят, който ни заобикаля, тази история няма никакво значение. Това дори не е история, а ей така - епизод, проблясък на паметта, която го възстановява също тъй необяснимо, както необяснимо го е затъмнявала в годините и часовете на изминалото време. Посягам да го разкажа заради подозрението, че всичко, което произтича с човека, се случва повторно, макар и не точно със същия човек. Животът не е чак тъй изобретателен и разнообразен, че да се отърси от повторенията. Изненадва ни и ни въодушевява със събития, които ние приемаме като откровения специално за нас. Докато някой ден слисани откриваме, че подобни дарове и болки с шепи е раздавал и на други. И нерядко от някоя чужда история в съзнанието ни поникват размисли и чувства, страхове, угризения и надежди, които съдбата е посяла в нас - понякога със затворени очи. Навярно точно тези потрепвания на собственото ни минало, които се пренасят от душа в душа, най-сигурно създават усещането за допир, което ни спасява от извечната човешка самотност в пространството между раждането и смъртта.



В една далечна есен, в студен похъркващ автобус, се добрах до южното градче,



където една редакция ме бе изпратила да изкарам някой лев. Помагах си за следването с тези командировки, а и кръвта ми още беше жива и любопитна - пътуването ме възбуждаше и наостряше за приключения и стихове. Онзи рейс между Пирин и Родопите е останал завинаги в съзнанието ми: прекосяването на пейзажа, експлозиите от широколистно злато в тъмнозелените борови ширини, слънцата, размножени в мрежата на едрия леден дъжд, който се появяваше и се оттегляше над шосето. Разминавахме се с военни колони, отляво унило се точеха танкове и артилерия, рейсът спука гума, но не позволиха да слезем, докато войската не се изтегли. Беше ми студено, зъзнех, помагах в правенето на гумата, за да се постопля. Шофьорът ме почерпи с непозната отровна цигара: "Тютюнопроизводител".

В хотела нямаше места, пренощувах в някакъв хан - беше като новопостроен, с яхъри и стаи с много легла. Пристигаха селяни с катъри и заобиколени от жени, някои забулени, повечето не. Мъжете внасяха самарите в стаите и залостваха отвътре. Щракането отекваше навсякъде. Като че разгръщах глава от забравена литература. И аз със сигурност не им изглеждах на място, поздравяваха ме старателно, но сурово - както сами се досещате, само мъжете. През нощта животните пръхтяха и шумно се разместваха, сутринта станах рано, а яхърите вече бяха празни. Сериозните конници и челядта им се бяха изнизали някъде в градчето, което навсякъде още наричаха постарому - Неврокоп.

Работа свърших бързо и това бе неочаквано усложнение - нямаше с какво да отпътувам, автобусът бе само в зори. Някакви ревизори обещаха да ме закарат до Благоевград и си направихме среща в кафенето. Денят бе хубав и кафеджията бе изнесъл две маси под дървото, което тогава кой знае защо определих като чинар. Може и да съм сбъркал - листата му бяха опадали. Мъжът бе възрастен, изпечен, с дълга до бомбетата престилка. И той беше като от някаква книга, и кафето му беше необикновено - върху пясък. Продължавах да разгръщам следобеда и знаех, че тези страници са преброени. Но нямаше причина да бързам - автобусът беше заминал, а и животът ми сякаш едва се задаваше.



Човекът изникна иззад чинара и кротко приседна на свободния стол



Остави тежките си ръце на масата, сякаш повече нямаше да му трябват. Беше гологлав, с винтяга и гумени цървули. (За днешния читател пояснявам: гологлав означава, че беше без шапка, не плешив, както го употребяват напоследък. Винтягата е разпространена в онези години дреха от груба, подобна на брезент материя, с живописна платка на гърба и джобове с капаци отстрани и на гърдите.)Усмихна се притеснено, вероятно със закъснение осъзнал, че е седнал непоканен. После се успокои и се заоглежда. На години видимо бе по-голям от мен, но не много. Обръснат беше тази сутрин, но не бе подстригван отдавна. Забеляза, че го разглеждам и се засмя. Опита се да каже нещо и ръцете веднага му потрябваха. Беше глухоням.

Заразказва ми нещо. А може би ме питаше? От гърлото му се изтръгваха жалки и нелепи звукове. Създаваше ги с усилие, мъчително. Стремителната плетеница от жестове ме объркваше допълнително. Безпомощно кимах и вероятно несъзнателно съм се преструвал, че нещо разбирам. Лицето му бе изразително и ми се струваше, че по него може да се разчета поне нещо от "разговора". Може би и той се надяваше на същото, защото, като отмествах очи, спираше да жестикулира. Срещах погледа му и така продължавахме. После се отпуснах и престанах да се взирам. Усетих се преизпълнен от симпатия и приятелство. От този миг и през целия ми живот щях да знам колко важно е за човека да поговори...

"Монологът" му потече гладко, не търсеше потвърждение, че стига до мене, вероятно бе важно да ми разкаже всичко до края. Много пъти съм опитвал да отгатна какво напираше в гърдите на този непознат. Ако си спомням добре лицето му, там се появяваха и гняв, и болка, и мечтание, напираше смях и се спущаше влага в очите. Имаше нещо в душата му, която тя не можеше да удържи и си търсеше... слушател.

"Еньо - рече кафеджията, като сложи една лимонада пред него, - знаят ли те вашите къде си? Хайде, чичовото, да си ходиш, че ще ги притесниш..."

Еньо го гледаше в очите и закима съгласно. Взе лимонадата и я допря до бузата си.

"Добър е и кротък - добави мъжът - и много работлив. Ама от време на време бяга от къщи. Скучно му е на село. Дойде в Неврокопа, повърти се и си се прибере..."



Приказката ни вече не вървеше като преди



Еньо стана вял, разсеян, някак изчерпан. Вероятно бе извадил или поне успокоил онова, което го бе вълнувало допреди малко. Звуците в гърлото му странно омекнаха, омекнаха и движенията му. Паузите в "речта" му се редуваха все по-дълги. Кимах по навик, но той повече не дебнеше реакциите ми. Изглежда вече бе споделил всичко, насъбрано в гръдта, разтоварил го беше. И може би, макар и по този необичаен начин, да му беше и олекнало...

Зададоха се двама милиционери с куче. "Еньо - рече единият, - идваш ли, ще си правим компания?" И Еньо стана. Стана, понеже ги видя, а не защото ги чу. Щели да го изпратят до рейса, поясни другият на кафеджията, било им по път. Познаваха го Еньо в този град и го наглеждаха. Тръгна с тях, но се повърна, подаде ръка за сбогом. Отдалечиха се спокойно: двама милиционери с ботуши и млад мъж с гумени цървули и винтяга. И кучето. Отдалечават се и сега. Никога повече няма да се приближи този Еньо и да ми... продума.

Припомням си го всеки път, когато съм пропуснал да изслушам нечия тревожна изповед или съм я изслушал със студено сърце, или когато съм я чул и веднага забравил. Спомням си я, когато думите не стигат до мен, не успяват да ме докоснат, да ме развълнуват, да ме събудят или да ме поведат. За моите думи, попаднали в пустота, само споменавам. Думите, проумях тогава, са божествен дар и трябва да ги скъпиш и почиташ, ако си решил да живееш с тях. Да бъдеш към думите гостоприемен и топъл. Отблъснатите думи мъчат съвестта. Онази история без думи не ми дава покой. Макар точно в нея да бях невинен и чист. И все нещо е останало в мен: да слушам и да разбирам съм се мъчил (и понякога съм успявал), дори когато цялото ми същество е крещяло за друго. Но Еньо никога не научи това...