За 25 г. доста неща се промениха в българската политика. Едно от тях е, че партиите взеха да се похабяват все по-бързо. Гледаш някой как се пъне срещу мафията и статуквото по площади и телевизии, прави партия, събира електорат и блести на върха на рейтинговата стълбица. И скоро след това се срутва. С всеки пореден вот времето на полуразпад намалява все повече. На НДСВ му трябваха два мандата, за да се озове на прага на изчезването. Волен Сидеров премина за 10 г. от кандидат-президент на балотаж до лидер на малка партия, която миналия октомври със сетни сили прескочи 4-процентната бариера за парламента. Зле скърпената Барекова формация започна да се разпада на съставните си части след по-малко от година.

Защитата на големите партийни мастодонти от корозиращото въздействие на отровната българска политическа среда също отслабва непрекъснато. И



най-видният пример в това отношение е БСП



Партията, която обича да си приписва столетно присъствие на родната политическа сцена, взе кръгло половин милион гласа на последния парламентарен вот. За сравнение, на първите демократични избори през 1990 г. за червените пуснаха бюлетина близо 3 млн. души. При такъв срив човек започва да се чуди дали зад внезапно подетата инициатива м. г. от екслидера на социалистите Сергей Станишев за въвеждане на задължително гласуване не стои и друг мотив освен желанието да се нарани ДПС заради това, че удари текмето на кабинета "Орешарски". Но ако някой таи надежда, че подкарването на народа като стадо към урните ще възроди електоралната мощ на БСП, по-добре да ходи да се прегледа. Твърдите и потенциалните избиратели на червените намаляват непрекъснато не защото левите идеи губят привлекателната си сила. А просто защото шизофренното поведение на партията трудно може да допадне на който и да било нормален човек.

Вече никой не знае какво точно е БСП. През 90-те години соцпартията можеше с основание да твърди, че е една от малкото у нас, които имат устойчива и трайна политическа физиономия. Може би архаична, може би носталгична, но все пак нещо, с което мнозина българи можеха уверено да се идентифицират. Днес столетницата се лашка в най-различни посоки, опитвайки се да се нагоди към едно променено общество, без обаче да промени нищо в себе си. От една страна, БСП дава вид, че е скъсала с тоталитарното минало отпреди 10 ноември, а от друга - още продължава да пази интересите на най-ретроградната част от старата комунистическа номенклатура. Твърди, че е защитник на "унизените и оскърбените", а все така прибира в редиците си съвременните наследници на някогашните "червени мобифони". Претендира, че е модерна социалдемократическа партия от западен тип, а няма една успешна политика в това отношение, която да сложи на масата. Подкрепи присъединяването на България към НАТО, а до ден днешен води митинги, на които се развяват лозунги срещу пакта. Ратува за българо-руската дружба, а в миналото правителство



с две ръце подкрепи европейските санкции срещу Русия



заради Украйна (а сега като опозиция пък иска свалянето им). Вкара в два кабинета ДПС, а вини сегашния, че направил от Догановата партия "основна гума или част от кормилото" (по Мая Манолова) на настоящото управление. Двойственост, двуличие, лицемерие, колебливост, непостоянство - как при такива "качества" човек би могъл да им има каквото и да било доверие?

Това патологично състояние съвсем естествено се отразява и на моментното представяне на социалистите. Партията дава разнопосочни сигнали както към избирателите, така и към другите политически актьори, будейки у страничния наблюдател съмнението, че съвсем е изгубила ориентация в текущата обстановка. Това най-напред си пролича в отношението към отцепилата се АБВ на бившия държавен глава Георги Първанов. В началото на годината хитрият експрезидент обяви, че е готов да разговаря с БСП за единна левица за местните избори. Предложението му предизвика безредици сред червените, които моментално започнаха да се цепят на лагери "за" и "против" коалирането. Макар че партийният лидер Михаил Миков удари по масата и забрани всякакви сепаративни разговори до червения конгрес през април, подопечните му не се впечатлиха много: наскоро водачът на столичните социалисти Калоян Паргов обяви, че "съзира еволюция" в АБВ и намекна, че с правилните "политики и ценности" Първановата партия може да е достойна за партньор.

Междувременно



БСП претърпя поредния унизителен изборен провал



на частичния вот в Сърница на 15 март. Макар и на пръв поглед незначителни, изборите в най-младата българска община се приеха за знакови заради предстоящия местен вот. Затова и водещите политически сили (ГЕРБ, РБ, ДПС) вложиха в тях много усилия и средства. БСП дори не номинира кандидат за кмет, не спечели нито един общински съветник и с 27 гласа (1.01%) остана на последно място дори след незначителната формация на бившия военен министър Николай Цонев "Нова алтернатива". Партийното ръководство запази гузно мълчание и само изявяващата се като вътрешна опозиционерка Мая Манолова използва случая, за да изстреля залп срещу шефа си Миков. Срамната издънка в Сърница съвсем ясно говори за пълната липса на достатъчно компетентност и отговорност за изработването на краткосрочна и дългосрочна партийна стратегия. И по-лошо - даде основание за слухове, че левите нарочно не са си дали зор за изборите, за да не отклоняват гласове от ДПС в битката им срещу гербери и реформатори.

Криза на идентичността, шизофренно политическо поведение, безотговорност и недалновидност - това е, общо взето, картината в БСП в момента. При това положение трудно може да се очаква нещо кой знае какво от партията на наближаващия местен вот. Освен поредния изборен погром, който току-виж отпратил столетницата към окончателния й крах.