Признавам, че понякога си правя вербални експерименти в среда, в която знам, че това ще предизвика неудобство. "Неудобство" е малко меко казано. На една такава международна проява, няма да правя уточнения къде, по време на изказвания на тема "истина" и "демокрация" цитирах две речи. И двете бяха на министър-председатели от европейски страни. Най-общо казано, и двете звучаха почти еднакво. Ето как: "Ние никога няма да се примирим, докато..2...не се върне към..1.. Защото..2...е интегрална част от..1...". После помолих присъстващите да поставят на мястото на цифрата 2 географското понятие "Косово" или "Крим" - те си схождат и по територия, и по население, па и все с "К" започват. А на мястото на 1 - Украйна или Сърбия. И обясних, че това са две еднотипни изказвания на днешния сръбски министър-председател и на днешния украински министър-председател Яценюк.

Е, не бях виждал



по-изопнати лица от времето,



в което родителите на Станчо попитаха кой е горил вестници и кой се е изпикал в килера, където Станчо, Пепи и аз играехме на "угаси пожара без вода".

Та на въпросната конференция най-изопнатите лица процедиха с нескрито огорчение: "Ама как може? Тези двете неща нямат нищо общо!" Тоест - в Косово един диктатор е нагазил мирното население, поискало самоуправление, с полиция и армия, и а-ха да извърши геноцид. Освен това е започнал масово изселване, та населението затова въстанало. Наложило се да се намеси Международната демократична общност, за да отърве хората. А в свободна и независима Украйна е нагазила една съседна и диктаторска страна. И извършила интервенция, анексия и прекрояване на граници - нещо недопустимо в XXI век. Та пак се наложило да се меси Международната общност, за да помага на нападнатата страна с пари, екипировка и санкции. Това е официалната теза, поддържана на правителствено равнище в т.нар. "Международна общност". Сред "провокаторите" обаче, включително при моя милост, битува друга версия. Тя звучи така: В Сърбия въстана един етнос, въстана с оръжие и поиска самостоятелност. Държавата прати армия, за да си пази територията, историята, целостта. Намеси се НАТО с бомбардировки и в резултат на това границите на една страна бяха прекроени. Възникна нова държава. Този прецедент - да се прекрояват европейски граници след Хелзинки 1982, даде импулс на световната сила Русия да прави по-сетне същото - първо в Осетия, после в Украйна.

Аз сега не обсъждам дали косовските албанци имат право на отделна родина или нямат. Този въпрос - за самоопределението, е сред най-сложните. Най-цивилизовано е да се решава с референдум. На много места обаче все още се решава с оръжие и наличие или липса на силни покровители. Сега обаче говоря за това, че двойният аршин е непродуктивен подход в борбата за постигане на убедителни стандарти в международните отношения. Тъкмо употребата на този аршин връща света в средните векове. Във векове, в които силата е право, а правото е релативен аргумент, особено когато става дума за чужди територии. По отношение на САЩ това призна и директорът на Проекта за демокрация и управление на законодателството от фондация "Карнеги" - Томас Каротърс: "Там, където демокрацията е в съответствие със сигурността и икономическите интереси на САЩ, Съединените щати подкрепят демокрацията. Там, където демокрацията е противопоказна на други важни интереси, тя се омаловажава и дори пренебрегва."



Той нарече този подход "шизофреничен".



Това изказване изглежда стряскащо на фона на "демократична" Саудитска Арабия, която днес бомбардира хутите в Йемен, подкрепяна от САЩ. Защото въстаналите хути там не само свалиха местния Янукович - Али Абдала Салех, ами заплашват да победят и управляват цялата страна.

Всъщност в борбата за власт и надмощие в света няма нищо ново, новото е как и дали можем да изработим международно право, което почива на норми, а не на мускули.

Дали за тази цел наистина не е по-ефективно да се управлява светът от едно място, па ако ще то да се нарича Вашингтон? Защо не, в крайна сметка Ейбрахам Линкълн изглежда по-благ чичко от - примерно, другаря Мао или - да кажем - величествения луд Иван Грозни...Защо не? Ако лостовете за управление се държат от едно място, това няма ли да направи света по-мирен, по-тих, по-спокоен? Ако истините се казват от едно място, това няма ли да съхрани енергията на милиони и милиарди за позитивни цели, а не да се хабят за конфликти и конфронтация? Може ли в един кораб капитанът да заповядва: курс 45 градуса на запад, пълен напред!, пък боцманът и щурманът през това време да се бият за каса компоти в артелното? Може ли да вика: айсберг пред носа, пък матросите на вахта да играят покер или да обявяват втора палуба за независима от капитани територия?



Ами то целият свят е нещо като кораб,



заплувал из пространството, като си помисли човек. Можем да оприличим планетата и на един голям общ самолет. Е, бихме ли оставили в кабината на този самолет трима или четирима, които се дебнат? Не, не е хубаво. А може ли в кабината да има само един? Може, що да не може. Обаче...ако сме сигурни, че не е, примерно - шизофреник.

Но днес няма как да си сигурен при тия лабилни психики и при тия лекарски тайни.

Ерго - рано е за еднополюсен свят. Нямам доверие.