Ще разкажа една история, чийто смисъл ми убягва. Възможно е вие да го уловите, но това не е сигурно и ако историите с неясен смисъл ви дразнят, по-добре не четете тази:
Когато съставях многотомника на Съмърсет Моъм, преведох романа "Души в окови", а останалото взех наготово. Разказите за Позитано и "Човекът, който имаше съвест" взех от Сашо Хрусанов и Цветан Стоянов, когото, не зная защо, наричахме Цвъра.

-	Ей, Цвър, айде бе!

Сега, като чуят за Позитано, повечето хора се сещат за софийската уличка, където е централата на БСП. Ако някой е внимавал в часовете по история, може да се сети и за Вито Позитано, вицеконсул в София през Руско-турската война. Заедно с вицеконсулите на Франция и Австро-Унгария той отказал да изпълни заповедта на градоначалника Нури паша чужденците да напуснат София и така тя била спасена от опожаряване. После Вито Позитано организирал пожарна команда и бойни команди против разбойниците - дезертирал аскер, башибозук и черкези, - отдали се на палежи и плячкосване.
Миналата седмица Би Би Си излъчи за своята световна аудитория радиодраматизация по разказа на Съмърсет Моъм за човека, когото реката на живота неусетно повлякла и изхвърлила в Позитано. Това станало преди Първата световна война. Тогава лирата стерлинга била непотъваща валута, а непотъващият "Титаник" тъкмо щели да го пуснат на вода.
Моъм описва Позитано като селце без пристан, където стигаш с лодка и по един стръмен криволак между олющените къщи в късен барок на обеднелите неаполитански благородници се изкачваш до пансиончето на Джузепе. В Позитано - естествено - нямало казино. Тогава италианската дума казино означавала също публичен дом или "цялата тази шумна суета" - All That Jazz. Но за да знаеш, че All That Jazz не означава "Ах, този джаз", а "цялата тази шумна суета", трябва да си преводач като Моъм.
Чърчил бил първи лорд на адмиралтейството и назначил Моъм при себе си, но той се измъкнал, като станал военен преводач и после разузнавач, казвайки, че "поназнайва" френски. Поназнайващият всъщност се родил в Париж и учил там в лицей, след което следвал в Хайделберг. Разузнавал във Франция и Швейцария, а после проникнал в Русия от изток с транссибирската железница, за да спаси правителството на Керенски. Не успял, разбира се, и неуспехът е описан в някои разкази. Други разкази той унищожил; има подозрение, че те са били за успешни шпионски мисии.
Казвал, че е най-добрият второкласен писател, избягвал впечатляващите метафори и никога не изрекъл високопарни думи като "моето творчество" или "моята творба". Смятал, че да разказваш историйки е занаят. Правело му впечатление, че в някои езици няма отделни думи за Story и History. Но не бил повърхностен. Заглавието "Души в окови" идва от "Етика, доказана по геометричен начин" на Спиноза (ако ви остане някога време да прочетете четвъртата от петте части на "Етика").
Похватът на Моъм да омаловажава - The Understatement - отдавна отстъпи пред рекламното преувеличаване. Някой, който и майчината си реч не знае, пише в своето Си Ви, че "владее" еди-какъв си език, защото така ние "продаваме себе си".
Не възразявам. Отмина времето, когато джентълменът не можел да бъде американец, нито бизнесмен, камо ли писател, артист или журналист. Само първородният потомък на поне трето поколение земевладелци бил джентълмен. Младшите му братя нямали право да наследяват, докато първородният е жив. Все пак и те били джентълмени, ако влязат в едно от четирите джентълменски поприща - флота, армията, църквата и правото. Имало и пето джентълменско поприще - шпионажа, - но the Intelligence не се споменава, защото се подразбира. Крайни са тези гледища, нали. Но и сегашната българска крайност е смешна - фанфарони, които се хвалят и саморекламират:
- Ние бяхме много велики шпиони и пишем книги, за да видите колко сме били полезни и умни. И сега ще правим обществен съвет, ще даваме акъл.
Моъм разказа за американеца Барнъби, когото реката на живота изхвърлила в Позитано. Двойка образовани и културни американци потеглили за Англия и на кораба, докато той пазел кабината, прикован от морската болест, тя се сприятелила с друга двойка, херцог и херцогиня, които омаяла с измишльотини как в едно корито перяла дрехите на 40 златотърсачи и как на покер мъжът й - дивият Майк, застрелял едновременно двама картоиграчи. После, в Лондон, херцогът и херцогинята я въвели в обществото и тя станала хит на сезона, а мъжът й, лекар от Пенсилвания, стоял инкомуникадо в Позитано, за да не развали светския триумф жена си.
Тази история за човека в Позитано Моъм написал, след като прочел в Пирандело как се стопява границата между реалността и фантазията.