Борислав звънна в неделя вечер, издудна "Виж си руския канал!" и затвори. Отне ми време да го намеря, но не бях изпуснал нищо, предаването още започваше. Някакъв юбилей на много възрастна кинозвезда. Правят ги руснаците такива телевизионни разточителства, не се скъпят на внимание. Самата звезда я бях чувал, но не си спомних къде съм я гледал, затова пък пускаха кадри от миналото - ориентирах се. Не се ориентирах веднага защо Борислав така заповедно ме изстреля към екрана. Но и това се изясни: на първия ред в публиката седеше и се усмихваше Р.М. Още хубава, още дяволита, но и някак леко величествена. С рускините това се случва по-често, а с актрисите - и задължително. Виж, филмите на Р. гледах стриктно, не пропусках - докато идваха. Но от години руското кино се затвори за нас, не бях я виждал отдавна и сега, разбира се, тя ми се показа различна, друга, от това и загадъчна. Чакаше си реда да поднесе поздравления, спомен да разкаже, може би. Всички се надпреварваха да възхваляват юбилярката, да я обласкават. Не беше ясно самата Р. като каква присъстваше: колежка, ученичка, приятелка?



Прекъснаха за реклами и Борислав звънна отново



"Калготки. - изрева в слушалката - Самие харошие балгарские калготки!" И затвори с кикот. Не беше нужно да буди спомени. Нямаше и какво толкова да буди. Или имаше? Всъщност имаше някаква среща във Велико Търново - младежки клуб на художествена и творческа интелигенция. Българо-съветски. Бях слушал легенди за тези срещи, но общо взето там не пускаха всеки. Сега ме бяха поканили - и не повториха. Гостите бяха интересни, от всички изкуства, някои от тях после се оказаха на върха в своите жанрове. Но тогава не знаехме кои ще станат велики, за нас най-познат бе Валентин Распутин. Просто бяхме прочели вече "Последен срок" и "Пари за Мария", усетили бяхме какво сибирско чудо се задава в световната проза. Той присъстваше тихо, все питаше за хубав чай и предвкусваше коситбата в своя приказен далечен край на брега на Ангара. Ръцете го сърбели, казваше, да мине сенокосът, а после ще помислим и за писателската жътва.

Другият център в групата на гостите безспорно беше ненагледната Р.Б. Тя изгряваше в съветското кино, предсказвали й страхотно бъдеще, осведомиха ни киноведките. Думата фотосесия още я нямахме в речника, но фотографите я крадяха един от друг и се залагаха срещу нея, щракаха и сменяха обективи. Бе рижа, расова, неземна. Графикът П. откъсна очи от нея и гневно изохка: "Защо не станах един скулптор?". Засичахме я да си говори с диригента Димитър Манолов, тогава голямата надежда на българското музикално изкуство, по-сетне завършил живота си в Богота. Всеки искаше да й каже нещо хубаво, но още не бяхме я видели на екран, а да обсъждаме времето не бяхме се още научили - то си има тънкости.



Допускам, че възхищението наоколо я правеше малко самотна



Заведоха ни да разглеждаме някакви реставрации на стари къщи по главната улица, качвахме и слизахме стълби, препъвахме се в плочи и черчевета. Пред някакъв възстановен дюкян видях Р.Б. да плаче, две български актриси я закриваха от любопитни. Отначало не разбрахме, после не повярвахме. В изобилието от пирони, клечки и счупени стъкла Р. закачила чорапогащника си и той безславно си заминал. Сега я утешават, но тя не приема - не допуска, че в България може да си купи нов. Обяснява, че месеци в Москва е пробвала да се сдобие, докато успяла. Това било най-ценната й вещ в момента. Дефицит номер едно в СССР. Вие не разбирате, това не са отделни чорапи, това са калготки. Западна мода, иностранна. В нашите страни я няма. Изглежда всичко това беше обяснила и повторила, защото вече само плачеше. Не знам дали би могла така да плаче пред камера, ако можеше, щеше да е велик плач: беззвучен, жален, сълзите се търкаляха по страните й огромни, бистри, бавни.

Както обичам да пиша: беше разтърсващо. Разтърсващо - да осъзнаеш от каква страна идва тази неописуема жена. Разтърсващо - да разбереш каква е в нейните очи твоята собствена страна: също тъй затворена, също тъй груба и бездарно безразлична към човека.



Спогледахме се с Борислав. Огледахме се



На далечния ъгъл имаше отворен малък магазин на Нармаг. Каквито щеш чорапогащници, но не знаехме номера. Посочихме на продавачката групичката на скръбта. "Пазете ми чекмеджето", рече момичето и нехайно се насочи към тях, завъртя се, огледа и се върна. Отдели пет шумолящи плика, ние събрахме по джобовете си сумата, после я пратихме да й ги занесе. Наблюдавахме суматохата, която се разигра, но девойката беше гроб и като се върна, лицето й още беше непроницаемо. Лицето на Р.Б. не видяхме. Струвало си е, но по-важно бе да се знае, че българите са дискретни. И сега затова не изписвам името й. Неприлично е да обявиш, че си купувал чорапи на която и да е дама. Това вече ще е съобщение от друг тип. Затова, ако питате "И какво повече?", веднага казвам: нищо повече. На такива неустоими жени по други ширини им купуваха норки, автомобили, яхти. Нашето бе шега, анонимен жест. На следващия ден всички си заминахме. Някои с тъга, други с... калготки. Това последното - буквално. Изумени от откритието, че се продават "свободно", гостенките ги изкупиха от търновската търговска мрежа...

На Р.Б. й дойде редът да поздравява, подадоха й букет и тя запрегръща юбилярката. Обявиха я: заслужила артистка, лауреатка на не знам какви премии. Това - самата Р.Б. Изкарала бе добра кариера, проправила си бе достоен път в изкуството. Сигурно за нея "дефицитът" от миналото бе отпаднал отдавна, забравен беше. Но иначе, в другия смисъл, дефицитът в живота само нараства, нали? Имаше вид на преуспяла, гледана жена, раздавала усмивки и желания, а сигурно и сладка филмова печал по хиляди екрани. Но къде беше оная Р. с искрящите космически сълзи, имаше ли в тази жена следа от нея? И друг въпрос с повишена трудност: някой беше ли виждал повече онези... "великотърновски" сълзи? Някой можеше ли да ги върне? И имаше ли тази загуба цена?

"Гледаш ли я, бе, майсторе - изрева Борислав в слушалката, - гледаш ли я наш'та? Каква скица, а? Няма друга на света!" Борислав е художник, той разбира от скици. Но този път не беше прав.

Скиците не плачат. Това не са ви икони...