Краят на една война е събитие, което винаги има място в паметта. А на една световна война - и в световната памет. Независимо от разнородното шикалкавене около деня на победата над нацизма, независимо от двойното ? датиране (според едни седемдесетгодишнината е днес, а според други - утре), от почти сладострастното ? политизиране и вулгаризиране - тази годишнина доминира над цялата най-нова история на Европа и предопределя най-съдбовни страници в живота на този неврастеничен континент. Къде с трепет, къде през зъби, тя се отбелязва, гърмят музики и се свеждат знамена, пламтят вечни огньове и цветя обсипват братските могили. В живота си на журналист съм "отразявал" не една такава годишнина, кога от някое заглъхнало бойно поле, кога от консервиран концлагер или тържествен площад. Никога не съм изпитвал колебание, че краят на войната има значение за човечеството, като и за мен лично. Краят на войната е началото на мира -за победителя, но и за победения. А без спомена за войната, мисля си аз, мирът не е в безопасност. И заради това, почти суеверно, а може би и по навик, посягам днес да почета тази годишнина. Пък каквото ще да става...

Беше време, когато героите на тази война се разхождаха между нас. Виждал съм генерал Владимир Стойчев да изпуска фуражката си и да я гони след вятъра. Виждал съм грузинецът Кантария, онзи, дето окачил знамето над Райхстага, да дотяга на келнера с въпроса дали този български коняк, който му сервират, не е всъщност грузински? Виждал съм маршали наяве, но и страдалци, инвалиди, вдовици. Сираци! Те всичките бяха победители, а мъртъвците сред победителите бяха легион. И между тях мъже на четката и на перото, на музиката, на камерата, на духа. Те също извоюваха тази победа-мир. Прекъснатият им полет в изкуството, ненаписаното, неизпятото е една от горчивите жертви на човечеството в онази война. В такива дни неизменно се сещам за някои от тях...

Филмът "Снежен рай" е дошъл в България веднага след войната. Всъщност, в краткия прозорец между двете войни - Втората световна и Студената. Тогава тук е имало съюзническа контролна комисия, американски помощи, списания, плочи. Аз си спомням млякото на прах и списание "Америка" с печат на цензурата: забранено за разпространение в България. "Снежен рай" не си спомням, а той бе любимият филм на баща ми. Споменаваше го до дълбока старост. Но плочи с музиката от филма имаше у съседите Серкеджиеви. Въртяха се по цял ден и ги подсвирквахме дружно и наизуст. Плочите също са били забранени, но махалата в Горни Плевен не знаеше това. И нямаше кой да сигнализира в милицията. Лете под купола на цирка свиреха "Оптимистите" и парчетата от плочата заживяваха друг живот. "В настроение", "Чатануга-чу-чу" - баща ми разцъфтяваше в душните плевенски вечери.

Всъщност любимият му "Снежен рай" в оригинал се казва "Серенада от слънчевата долина". В него великият музикант Глен Милър и неговият оркестър се снимат вече по време на войната. Скоро след това постъпват в армията. Самият Глен Милър вече не подлежи на мобилизация, но облича униформата. Капитан Глен Милър е назначен за директор на военния оркестър №418. Преди десанта в Нормандия той вече е диригент на обединения оркестър на ВВС. Повишават го в майор. Така го знае и Гестапо. Из ефира на Европа блуждае предизвикателно парче "Американски патрул", написано от "някакъв американски майор". Има версии, че тайната полиция на Райха го е третирала едва ли не като диверсия и че тя има пръст в неразгаданата и до днес смърт на артиста.

Но по това време музикантът е в Англия и оркестърът изнася ентусиазирани концерти. Войските, които ще се бият по плажовете на Нормандия, биват изпратени с най-бляскавата музика на времето. Майсторството на Милър е достигнало върха си, кариерата му на новатор и неподражаем магьосник на оркестрацията е вдъхнало живот на творби, които иначе биха отлетели в небитието. Той е обезсмъртил не само тях, но и собственото си дело. То ще бъде разпространявано, следвано, а и копирано по целия свят, когато него няма да го има. Може би като комплимент към твореца американското военно командване дава на въздушната операция по нахлуването кодовото име"Чатануга"!

Известни са датата и часът, в който Глен Милър излита през Ламанша за Париж, където да подготви първия концерт на оркестъра си в свободна Франция. Този самолет не е видян повече от никого. Има безброй догадки, измислици и вероятности, които едва ли някога ще се потвърдят. Така, пак край френските брегове, изчезва писателят Антоан дьо Сент Екзюпери. И той през войната написва своя шедьовър "Малкият принц", и той неподлежащ на мобилизация, но се качва в бойния самолет и се сражава за Франция. След изчезването и на Глен Милър парижки вестници обобщават, че Бог ги е взел направо от небето. При себе си.

В едно интервю преди години генерал А. Зл. ми разказа, че в самия град Чатануга, където той е бил на посещение в артилерийска военна база, е видял нотите на песента, изписани върху настилката на главната улица. И минувачът върви по тях, сякаш крачи в самата вечност.

Повече от петдесет години по-късно самолетът на Екзюпери все пак беше намерен във водите край Марсилия. Един рибар извади гривна с гравирани на нея имена: Антоан и Консуело. Консуело бе съпругата и голямата любов на писателя. Това насърчава и почитателите на Глен Милър да претърсват Ламанша. Но дори да бъде открит на дъното знак от него, никой не може да намери и да върне несътворената му музика. За щастие, човечеството още не е израснало да жали за несбъднато изкуство. Иначе щеше да съществува неутешимо...