Нищо не е наред, стане ли дума за строителство по черноморското ни крайбрежие. Противоречивите и дори взаимно отричащи се становища и решения на различни ведомства, споровете около устройствените планове, картите на защитените зони и обхватът на законовите забрани водят до непрекъснати скандали.

Само преди седмици гръмна поредният - с бетона, излят на плажа на "Къмпинг Юг" в община Царево. След първата светкавична проверка регионалният министър Лиляна Павлова заяви, че на терена с бетонните плочи няма дюни, а "навявания" на пясък. "Това са естествени процеси, при които морето взима, морето дава", обясни тя. Бурното море понякога изяждало брега, друг път носело пясък на места, които никога не са били нито плаж, нито дюни. След около 2 седмици "теренно обследване" обаче от министерствата на регионалното развитие и на околната среда дойде обратно становище - че на терена има дюни, сиви. Без колебания, без нюанси - сиви са.

Тази непоследователност изобщо не е новина. Поведението на всички държавни ведомства по проблемите на строителството в зелени или защитени зони през изминалите 20 години е във всичките "50 нюанса сиво". Не по холивудски, а по нашенски. Първо били прости навявания, после - дюни. Разрешенията за строеж уж били законни, после - строежът е незаконен по еконормите. Има устройствен план, ама после променили закона...



Ето каква всъщност е картината към момента



Според наблюденията на еколога от коалиция "За да остане природа в България" Тома Белев над 3000 декара дюни по морето по един или друг начин (разбирай с "навявания" или заменки, б.а.) са станали частни терени през годините. Данните съвпадат и с изнесените на последната кръгла маса, на която граждански организации, депутати, експерти се опитаха да търсят решение на проблема. От общо 4654 декара с дюни по морето 3273 декара са в частни имоти, съобщи министър Павлова. 2600 декара в общо 140 частни имота са в урбанизирани територии. 2807 декара от частните терени са "залепени" за морските плажове, а останалите попадат в т.нар. зона Б - на 100 метра от плажа, където строителството е силно ограничено.

Екоминистърът Ивелина Василева добави, че близо 2/3 от Черноморското крайбрежие попадат в защитени зони, а 1/4 от тях са дюни. Става въпрос за 2-километровата ивица от брега към сушата, която е с обща площ от 664 000 декара. От тях с особен статут са 426 000 декара - защитени по законите за биоразнообразието, за защитените територии и по директивите за местообитанията и за птиците. Това е 64% от Черноморското крайбрежие. А дюните заемат площ от 99 432 декара.

Проблемът е, че много устройствени планове край морето са били одобрени, а след това са били приети нови изисквания в екологичното законодателство. Резултатът е парадоксален - според плана главният архитект на съответната община не може да откаже издаване на разрешително за строеж. Но след като то вече е факт и багерите захапят дюната, идва екоинспекцията и установява, че не са направени нужните екологични проверки и няма документи, които да докажат, че този проект е съвместим със защитения терен. "Винаги има риск в крайморски терени с регулация да започне строеж - когато е урбанизирана територия, с приет устройствен план и е налице заварено положение", призна министър Павлова.

Управленската немощ или нежелание да се решат проблемите е повече от видима. Така че е време управляващите да си дадат сметка защо се стигна до



тотална нетърпимост към всяко инвестиционно намерение



по морския бряг.

Примерът с градските паркове и градинки е показателен. Преди 10-15 години в София например започна стихийно застрояване на междублоковите пространства. За жителите на кварталите това бяха зелени кътчета - за игра, за отдих, за широта на погледа. Но за тези, които някога са имали там ниви и след 1989 г. са им ги върнали, това бяха реституирани терени. Имотите им отдавна не са земеделска земя, а урбанизирана територия - сиреч градска среда. В резултат разрешенията за строителство се издаваха безпроблемно, а багерите все идваха неканени за живеещите наоколо. Хората искаха законът и властта да се намесят, но чиновниците обясняваха, че не могат да направят нищо, защото конституцията брани правото на собствениците. Така се нароиха гражданските сдружения, които се обединиха в "Граждани за София".

Презастрояването на морските и планинските ни курорти стана по подобен сценарий. Само че в по-големи мащаби - и като територии, и като пари. Всичко по морето се повтаряше и продължава да се повтаря - пак в почивен ден, пак по право, и пак кметът защитава инвеститора. По подобие на "Граждани за София" се формира и коалицията от граждански и екосдружения "За да остане природа в България".

В ония години, с градинките, недоволството кипваше и стихваше бързо и пяната се топеше без следа. Мътилката обаче се утаи и продължи да се трупа - също както недоверието на хората към политиците. Доказателствата са лесно разпознаваеми - стига да идеш в презастроените Слънчев бряг и Банско. И точно тази утайка от недоверие, подклаждано от политическия елит, сега се съпротивлява на всеки инвеститор, който се опитва да припари до морето.

Да сте чули сър Норман Фостър - архитект от световна величина - да се е прочул със скандален проект? Но щом показа макет на идеите си за мегакомплекс край Бяла, тутакси гръмна скандал. Истината е, че и с ангелски криле да беше долетял, никой не би повярвал, че проектът му ще е "еко" и "зелен". Че къде из България сте видели такъв проект?

Как обаче да се избавим от тъмносивите нюанси в законите и управлението?



Работещи решения има,



твърдят участниците в дискусиите по темата. Например: да се даде законово право на гражданите да обжалват устройствените планове; да започне ревизия на всички общи и подробни устройствени планове за това дали са в съответствие с екозаконодателството; дюните - макар и изключителна държавна собственост по закон, да останат частни имоти, но да се въведе категорична забрана за строеж в тях; да се отчуждят или да се определи със закон какво могат да правят собствениците и какво не. Могат да се съберат още идеи, а юристите да намерят най-добрата форма за претворяването им в закон. В противен случай нищо няма да се промени.

И инвеститорите, и "зелените" трябва да потърсят баланс между частния и обществения интерес. Защото, както сполучливо коментира Светослав Герасимов, учен в БАН и преподавател, "част от инвеститорите стъпват в природата като слон в стъкларски магазин, а някои еколози искат в България да се ходи само с раници". Съветът му е инвеститорите да се фокусират върху развлекателната дейност и алтернативния туризъм и да обърнат внимание и на вътрешността на страната - Лас Вегас е бил построен в пустинята, не на брега, нали?

Собствениците на 3273 декара дюни във всеки един момент могат да упражнят своето конституционно право и да разполагат със собствеността си. На притежателите на 140 имота ще им е особено лесно, защото терените им са в регулация, т.е. на книга те могат да строят. На останалите ще им отнеме малко повече време, усилия и средства, но и те могат да "приобщят" земите си към градските терени с помощта на местната власт. Практиката е добре позната.

Ето защо след несебърския "Дюнигейт", "Коралгейт", "Ираклигейт" и т.н. всеки нов ден може да ни изненада с нов seаgate" (от англ. дума seа - море, б.а.). Пясъчните образувания стигат за по един скандал всеки ден в следващите години - за всички онези 3273 декара частни дюни. И това няма да се промени, докато властта, независимо коя е тя, продължава да жонглира със закони и права - и то не в обществен интерес.