|
| Брюксел постоянно ни напомня, че трябва реформа в определянето на минималните възнаграждения, но у нас няма съгласие как да стане това. |
Основният проблем е, че чрез минималната заплата управляващите години наред правят социална политика, което според бизнеса е нонсенс. Както редица решения в социалната сфера, като замразяването на пенсионната реформа, така и определянето на нивото на минималното възнаграждение са плод на политическата конюнктура и популистки подбуди. Затова у нас е възможно един ден финансовият министър да се кълне, че няма да вдига минималната заплата, на следващия социалният му колега да твърди обратното, а в крайна сметка всичко
да се реши за 2 минути
лично от премиера в тон със задаващите се избори. Този подход е всичко друго, но не и устойчив или икономически обоснован. Реформа обаче очевидно се налага, защото Европейската комисия усърдно напомня, че страната ни трябва да преразгледа системата на определяне на минималната заплата и осигурителните прагове.
Към дебата в навечерието на 1 май социалният министър Ивайло Калфин, който е защитник на тезата, че ръстът на минималните доходи ще раздвижи потреблението, обяви, че заплащането не трябва да е обвързано единствено с производителността на труда, а да отразява реалната икономическа ситуация. Проблемът е, че точно икономическото развитие и финансовото състояние на повечето предприятия у нас не позволяват да се увеличат доходите с по 10%, както например искат синдикатите.
Работодателите настояват заплатата да се обвърже именно с производителността - с колкото расте тя, с толкова автоматично да се увеличава и минималното заплащане. Контрааргументът на ведомството е, че производителността расте прекалено бавно и това на практика би направило минималното възнаграждение константна величина. Освен това производителността зависи от технологиите, организацията на труда и други фактори
извън влиянието на служителите
"Масата заплати на нискоквалифицираните работници е стократно по-малка, отколкото са производствените разходи на предприятията - от порядъка на една хилядна от общите разходи. Изменението с 5% на цената на нефта или с 2% на цената на електроенергията има много по-драматично влияние в производствените разходи, отколкото ръстът на минималната заплата с 20 лв.", казва шефът на ресорната дирекция Веселин Инджев.
Синдикатите обичат да цитират други данни - статистиката на Евростат сочи, че производителността на българските работници е 47% от средната за Европа, което е нисък резултат. Но заплащането на труда е 25% от средните нива в ЕС. От КНСБ настояват тази разлика да се навакса и доходите на населението да се изравнят с производителността.
До края на годината или в началото на 2016 г. ще бъде изработена методика с ясни и прозрачни правила за определяне на минималната заплата, категоричен е социалният зам.-министър Гълъб Донев. Това означава, че тя
ще влезе в сила най-рано
след две години. Тогава по плановете на финансовия министър минималната заплата ще е станала 460 лв. Подобна методика беше вече предложена още през 2010 г. на социалните партньори, но те не я приеха. Тя включва три показателя - средна работна заплата, линия на бедност и инфлация, ако тя не е с прекалено стръмно отклонение. Предложението на социалното ведомство е минималната заплата да се движи между 35 и 55% от средната и да е 125% от прага на бедността. "Нашето съображение е, че ако някой работи за 1/3 от средната заплата, той се демотивира. От друга страна, ако се доближим много към средната заплата, това пък ще демотивира хората, които получават по-високите заплати", коментира Инджев.
Когато се заговори за тези съотношения, бизнесът и икономистите втвърдяват тона значително. Именно делът на минималната от средната заплата в бедните региони е основният мотив на икономисти и работодатели против административното увеличаване на заплащането. По данни на Института за пазарна икономика във Видин минималната заплата е 60% от средната. В още 19 области е между 50 и 60%. А за Европа това съотношение е средно по 40-45%. Според Стопанската камара всяко по-високо ниво създава напрежение на пазара на труда и
принуждава фирми и заети
да минават в сивия сектор. Икономистите виждат връзка между тези съотношения и това, че заетостта в най-бедните области е най-ниска, а безработицата - най-висока. От социалното министерство категорично отричат подобна зависимост. Въпреки че твърдят обратното обаче, няма анализ как се отразява на заетостта на нискоквалифицираните работници административното увеличаване на заплатите. От министерството се позоват на мащабно социологическото проучване сред фирмите, поръчано по темата, че няма пряка връзка между двата фактора. Но според резултатите 36% от работодателите твърдят, че увеличението на минималната заплата е фактор за намаляване на заетостта в страната. А за 43% от фирмите тя е пречка за наемането на млади хора. Резултатите далеч не са толкова безспорни, колкото ги представят от министерството. И ще трябват повече усилия да убедят ЕК в това, че няма връзка между минимална заплата и заетост на нископлатените българи. "Административното повишаване на доходите оставя много от работната сила, особено нискоквалифицираните работници, извън пазара на труда. Основната цел на политиката на пазара на труда не трябва да бъде изкуственото покачване на доходите на нископлатените работници, а повишаване на заетостта - нископлатеният труд има своите социални измерения, но липсата на труд може да има катастрофални последствия както за икономиката, така и в личен план", е становището на АИКБ.
Бизнесът е против и
прагът на бедността да участва
в заплащането. "Във Видин и в София хлябът струва еднакво. При определяне на минималната заплата ние се ръководим от нетния й размер - без личните осигуровки и 10-те процента данък остава размер, който не трябва да е под линията на бедността. Не е ли очевидно?", заявява Инджев. В момента заетият на минимална заплата получава с около 4 лв. под прага на бедността от 286 лв. За бизнеса обаче никак не е очевидно.
Ако за възнаграждението се мисли в посока въвеждане на автоматичен механизъм, то при минималните прагове реформа не се очертава. Според екипа на Калфин договарянето между синдикати и работодатели е най-добрият начин, дори когато след това средният процент на увеличение се разпростира върху секторите без постигнато съгласие. За това минималните прагове по икономически сектори да станат минимални заплати за съответния бранш, както искат работодателите, не се мисли. Не се приема от управляващите и идеята за увеличаване на праговете по "швейцарското правило", тоест със средното нарастване на инфлацията и средния осигурителен доход, както искат от Асоциацията на индустриалния капитал. Твърде смела изглежда и идеята на Стопанската камара минималната заплата да се диференцира според сектора и региона, в който работи фирмата. Според зам.-министъра на труда България е прекалено малка, за да има подобни разлики по региони. Нищо че в малката територия на страната регионите
на юг и на север от Стара планина
все едно са от различни планети
Реалността е такава, че ако се спазват прогнозите на Министерството на финансите, доходите, които зависят от волята на управляващите, няма да се подобрят чувствително в следващите години - пенсиите ще се осъвременяват по швейцарското правило с 2-3%, или с по 6-9 лв., но пък заплатата ще расте с по 40 лв. годишно до 460 лв. през 2017 г. И това ще е при ръст на икономиката от около 2% в следващите три години. Нужна е нова политика по доходите, но тя не минава пред административно увеличаване на нивата им, а през икономически растеж. Той за съжаление е в пъти по-нисък от увеличението на минималната заплата в последните години - само през тази година то ще е 12.5% спрямо 2014 г.
В социалната сфера всички са съгласни, че най-справедливо е въвеждането на автоматични механизми за нарастване на възрастта за пенсия, за доходите. Съпротивлението срещу тях идва от факта, че биха лишили управляващите да вземат популистки решения в социалната политика. Но пък би я направило значително по-предвидима, а оттам и с повече доверие на хората в нея. Така че реформата предстои.