По старата традиция "в петък в пет без пет" завчера Министерството на финансите публикува законопроект за възстановяване и преструктуриране на кредитни институции и инвестиционни посредници, дългочаканата местна версия на аналогичната европейска директива (BRRD, наричана в колегията на банкерите "погребалната директива"). За този спорен закон има да говорим, докато следим пътя му през парламента, но сега ще го оставя настрана, за да поставя главния въпрос от кризата от 2007-2009, на който трябваше да отговори, но не успя, погребалната директива. Въпросът беше формулиран през септември 2009 на Питсбургската среща на Г-20: "... как финансовият сектор може да прави



честни и достатъчни вноски



за плащане на тежестите, свързани с правителствените интервенции за възстановяване на банковата система". За да отговори, Международният валутен фонд издаде студия с три алтернативи за решение. И трите предвиждат (различни) нови данъчни форми за набиране на нужния финансов ресурс. С малко фантазия бихме могли да предложим още 33 данъчни форми наред с онези три от студията на МВФ. Но важен е фундаменталният извод на Фонда, подкрепен практически от всички финансисти - учени, анализатори, коментатори, заявили мнение по темата: За да гарантираме стабилността на банковата система, без да стоварим върху фиска тежестта от бъдещи финансови кризи, трябва за сметка на целия финансов сектор във всяка страна да се натрупа достатъчен буферен фонд. Фонд с такъв размер може да се събере единствено с нов данък специално за тази цел. Ориентир за размера на буферния фонд може да бъде 1/3 от сумата на пасива на най-големите банки в страната, които държат 1/3 от всички депозити.



Сметката за необходимия буфер



е подкрепена от стотици публикации, които прилагат цялата гама способи на иконометрията, но в крайна сметка горната им граница стига до формулата "1/3 от горната 1/3". Тя всъщност възпроизвежда стари правила на банковия занаят, познати сигурно от няколко хилядолетия. Първото: никоя банка не може да оцелее, ако натрупа загуба над 1/3 от привлечените средства. И второто: За да обезпечи своята платежоспособност, е достатъчно банката да поддържа ликвидност ("истински пари") на сума 1/3 от привлечените средства. През последните 100-150 години банките работят с доста по-ниска ликвидност от предписаната в древните правила - от лакомия и понеже в нормални условия финансовите пазари създават илюзията за неограничена ликвидност на търгуемите инструменти на съвсем прилична цена. При криза илюзията изчезва. Тогава централните банки са принудени буквално да залеят банките с пари, за да запазят платежоспособността на цялата система, т.е. за да не допусне влоговете в банките просто да се изпарят, а техните собственици да хукнат с тояги по площадите. Даже сметката да е преувеличена, дори необходимият буфер да е наполовина от комфортното ниво, всекиму е ясно, че



нужните средства няма как да се съберат



освен за сметка на нов данък, и то за няколко десетилетия. Вижте за пример квазиданъчното облагане на депозитите в България. Сега банките внасят във Фонда за гарантиране на влоговете по 0.5% на година от средногодишния размер на привлечените депозити от нефинансови клиенти. 17 години набираме този фонд, а парите му не стигнаха да покрият гарантираните депозити в четвъртата по размер банка. А в бъдеще гарантираните депозити ще нарастват, все повече клиенти ще поделят парите си между няколко банки, за да ползват държавната гаранция. Единственият начин да се платят гарантираните влогове е тежестта да се стовари пряко или косвено върху данъкоплатеца (второто стана в България с държавната гаранция за заема, с който нашият гаранционен фонд плати на клиентите в КТБ).



Какви са възможностите за защита



на парите в банките? Първата, която ни хрумва: да увеличим данъка върху влоговете: вместо по 0.5% от средногодишните депозити да плащат 2 или 3 пъти повече. Банките с право се дърпат: лихвите бездруго са ниски, скоро ще станат отрицателни. Вноската е част от лихвата, ако се увеличи, клиентите ще започнат да теглят влоговете си, а това е още по-опасно за банковата система и от световната финансова криза. Втората възможност е онова, което предлага МВФ - да се въведе нов данък в полза на фондовете за защита на банките. Този данък може да е само косвен, "трансакционен" данък (такива са и трите данъчни форми, предлагани от МВФ) от вида на т.нар. данък на Тобин. Най-простият трансакционен данък е универсалният: при всяко плащане заедно с банковата такса за превод клиентът плаща още 1/100 от 1%, 0.01%, във Фонда за гарантиране на влоговете. Модификациите като онези, предлагани от МВФ, се свеждат до ограничаване на данъка - да се събира не при всички плащания, а само при покупка на финансови активи, само за покупка на акции и облигации, при обмяна на валута (това е класическата версия на Джеймс Тобин) и пр. Трета по ред е



алтернативата, която избра Европа:



полубягство от ангажимент на европейските държави и техния Съюз от защита на банките: Запазване на гаранциите за депозитите каквито са (мълчаливо се подминава горещият въпрос откъде ще се финансират); отказ от политиката за измъкване (bail-out) на банките от блатото на загубите при криза и прокламиране на нова политика - на завличане (bail-in) на клиентите в това блато. Манифест на новата политика е "погребалната директива" - BRRD. Но тя изобщо не става! Европа или (мълчаливо) ще се откаже от нея, или след няколко години ще я отмени. Проблемът е, че с тази директива всъщност се забранява и ограничава банковият кредит. Как стигаме до този извод, ще се опитам да обясня в друга дописка. Изводът от всичко казано: свръхрегулацията на банките не е решение. За да се защитят от финансови кризи не само депозитите в банки, но и кредитната система, без да се стоварва бремето на загубите върху фиска, трябва да се натрупа достатъчен буферен фонд, а той може да се финансира само с данък върху финансовите трансакции. Колкото по-универсален - толкова ще е по ефективен.