Добрево е навътре в Добруджа. Надясно от пътя Добрич-Крушари. Покрита с три пръста ръжда табела указва пътя към него и сякаш говори всичко - старо, запустяло, непотърсено село. На място картината обаче се оказва по-различна - съборени къщи и обрасли в бурени дворове се редуват с китни градини. Училището е със запечатани прозорци насред буйна поляна, дете не е влизало десетилетия. Но пък кметството е измазано, с дограма, веят се знамената на България, ЕС и Добричка община. Населението е 35 души - грижат се за себе си и поддържат живинка в селото.

Някога се е казвало Али Анифе. После Германци, защото в него са живеели... германци (колония от XIX век). През 1940 г. Адолф Хитлер си иска обратно диаспората, държи я в лагери, за да я прати в окупираните от Райха земи. Който има пари от немците в Али Анифе, бяга в Канада, другите са на разположение на фюрера, вкл. и на фронта. Червената армия ги пленява, нашите немци казват, че са от България. СССР ги връща обратно, родното място ги спасява.

Днес в Добрево има немски гробове. Кметът Химчо Химчев ги чисти, коси. В Добрево има и църква, доскоро католическа, в готически стил. Вече е православна. Има и английски семейства. И арендатор има, както и жена, която гледа крави, също и лекарка, идваща един път седмично. Друго няма. И магазин няма.

"А, журналисти ли сте? Да знаете, не искам да чувам за Бойко. Не искам! Нали се изказа вчера по телевизията колко бил стоял гладен през комунизъма!



Не знае какво говори, бе! Излага се!



посреща мен и спътника ми старец, докато полива чесъна. "Аз съм от БКП. Като станаха БСП, отказах се. БСП са хайдути. БКП партизаните като влязоха, помагаха на обикновения човек. Това да знаят хората, това напишете! На 85 години съм, Йордан Боев." Питам го за царя, за "другите, дето са все едно" - хули ги всичките. Но "Бойко" отнася най-много попържни. Името на премиера е като запалена клечка насред варел с нафта. "Бойко държи бай Тошо за...", взривява се бай Йордан, а аз спестявам анатомичните откровения.

Приближава съседка - Нанка Атанасова, на 70 години. Теми много, коя да подхване напред? "Една вечер, като не можахме да заспим, ги преброихме хората в селото - 64, ама с дъщерите и внуците, дето идват. Цял живот работа, а се пенсионирах знаеш ли с колко - 46 лв. пенсия! Като дойде известието, щях да припадна! Сега е 194, мъжът ми беше механизатор, неговите - 390 лв. Родителите му имат градина, там сме работили - ровим земята, иначе с двете пенсии закъде? И на брат ми работихме двора, и на комшиите. Но като му почина момченцето, вика: "Како, какво ще правим, дворът пустей?" Младите бягат - по градовете, по държавите, където им е хубаво, където могат да изкарат. Едната ми дъщеря в Добрич работи, "Ситроен" където продават. Другата в село Опанец, свекърът й гледаше прасета навремето. Като станаха евтини, мина на крави. Млякото, като стана колкото една газирана вода евтино, пак обърна на прасета. Имат голяма вила, сега пак са на крави. "Майко - вика - 45-46 стотинки е млякото, големите фирми, дето внасят, оцеляват, малките ще се унищожат". Днес дойдоха, разсад им дадох - имам си всичко, гледам си, знам какво ядем. Какво друго да ви кажа? Живеем ей така, гледаме по-добро да стане, пък едва ли."

Пред отсрещния добре подреден двор тревата коси мъж. Спираме се и при него. Петър Петров, 65-годишен, бивш военен: "Живея в Добрич, имотът е наследствен, от родителите ми. Всяко свободно време съм тук. Идвам, защото не ми допуска съвестта това да обрасне с бурени. Докато мога, ще го поддържам, ще работя. Пък и от тази градина правя зимнина. Помощ на семейството си е - от лозенцето винце и ракийка, 50 броя овошки имам, с добър плод, ако се грижи човек".

И Петър е гледал предната вечер Бойко. И той му е ядосан: "Само се хвали. Питаха го за възрастните хора на село - смотолеви нещо, "да се оправят". Не го интересува. А да ви кажа, специално със селската престъпност държавата може да се справи. Не е въпросът да се увеличават полицаите, а тоя полицай, като се появи, да внася респект! Властите сега бездействат, спат, на книга са. Сакън да не направят нещо, Брюксел да не вземе да ги накаже!".

Срещам още хора. Чувам: "Бойко само приказва. Аз един човек сутрин да каже едно, на обед второ, вечер трето, не го харесвам. Бе като си ръководител и глупости да кажеш, трябва да си отстояваш!"; "Филип Димитров е направо за бесене. Деляха земята, хората заради едни 10 декара не се поглеждат"; "Аз съм ляво ориентиран,



ама като стана тая работа с Пеевски,



вече не гласувам"; "Волен Сидеров влезе в парламента и, оп, 26-годишно уиски на плажа в Бургас го хванаха да пие. Варадеро, а?"; "Не, Волен говори най-добре, най-истината"; "Пламен Димитров от КНСБ каза, че производителността е на 50% от ЕС, ама доходите ни са 20%. Е как да ги стигнем?; "Не вярвам на частните фондове, но и от НОИ всичко крадат". "Младите пият, алкохолът е голяма беля, затова стават ужасиите по пътищата"; "Русия и Америка ни се бъркат"; "Не, специално за Македония не вярвам да е Русия"...

И още истории. За председателя на ТКЗС-то, дето бил два пъти герой на социалистическия труд, пък взел първи да взема под аренда земята - примамвал хората с аванси. Пък който арендатор няма пари за аванси - фалира. А парите за аванси били от "червените куфарчета". Чувам за заменки на евтина земя от Западна България срещу скъпа тук, още от времето на земеделския министър Венцислав Върбанов. За бандитски истории покрай изкупуването на житото. Слушам за цял живот тежък труд, "възнаграден" после с мизерна пенсия, защото по ведомост в предприятието не бил воден за тежък.

Има обаче човек, който е с малко по-различен поглед върху живота - арендаторът Драгомир Георгиев, 39-годишен (за протокола - харесва Бойко):



"Хората не работят толкова, колкото трябва



Взел съм земи и в Бургаско, района на Странджа. Там дърводобивът разказва играта на всичко. Предлагам 20 лв. за работа на полето, но те отиват за 50 лв. да секат дърва. Това изсичане трябва да спре!". Арендатор е, но признава, че селата биха се спасили само ако хората си гледат лично нивите. "Бях в нашите турски села наскоро. А и в Турция съм ходил, и там е така - хората си обработват земята - кой по 2-3 декара, кой по 4... Работят ги, стоят си край къщите, селата са живи."

Изпраща ни бай Киро Добрев, на 65 г. "Какво? Парите да стигнат до тук? Не вярвам", смее се той на въпроса дали многомилиардният заем ще се усети в Добрево. Носи кофичка със семенца и отива да нахрани кокошчиците си. Наоколо друг възрастен човек гледа пчели. "Майки", "пити" - суети се. С огромна любов ги гледа и ни изпраща - "Е, хайде, като дойде лятото, заповядайте и на мед!".

Али Анифе, днес Добрево, е селото на Сали Яшар, Йовковият. Песента на колелетата отдавна не се чува. Яшаровите заминали някъде през 50-те. Но сред трудностите и добротата на тези последни хора усещам огромна любов, сякаш Сали Яшар още е тук.