Двама кавказци си говорят:

- Слушай - рекъл единият, - знаеш ли кой е най-великият джигит на света?

- Тц, откъде да знам - отвърнал другият. - Сигур тоз, който притежава най-острия кинжал?

- Нее, не позна, драги.

- Тогава тоз, който препуска с най-бързия жребец?

- Не, пак не позна.

- Е, предавам се. Кой?

- Най-великият джигит на света... е Ленин.

- ???

- Убили брат му. Ама после той така отмъсти, че цял свят помни.



Този виц (разказва се с подходящия акцент) е лековат само привидно. Никой не знае в каква степен обесването на Александър Улянов - големия брат на Ленин, е повлияло на бъдещия революционер и водач на революцията в Русия. Нито дали това има пръст в заповедта на Ленин да се избие цялото царско семейство на Романови по-сетне.

Огромната власт - уви - не прави личната мотивация несъществена. Наскоро цитирах друга прочута фраза от най-новата ни история, на американския президент Джордж Буш, който още преди войната в Ирак изпусна интимното: "Той (Саддам Хюсеин) искаше да убие моя татко!" Мисля, че това стана в разговор с шведския министър-председател. Буш имал предвид предполагаем заговор на Саддам да убие Буш-баща в Кувейт с кола-бомба през 1993 г. Не зная доколко това е вярно, нито доколко е анализирано личното отношение на Буш към Саддам, но си спомням, че затворникът Саддам беше принуден да гледа в крупен план зад плексиглас



доволния портрет на Джордж Буш



в килията си. Месеци наред, точно над нара, на който спи. Доста показателен аранжимент, одобрен, а може и измислен, лично от американеца.

Да убиеш човек от семейството не е повод за вендета срещу рода на убийците в съвременното законодателство, но хората само привидно сме надраснали родовите връзки и обсесии, трупани в гените от векове. В романа на Марио Пузо "Кръстникът", впрочем и в едноименния филм, дефилират тъкмо тези стереотипи. Сигурно не случайно са така масово разбираеми, щом сториха това заглавие такава класика.

Аз гледам днес (по телевизията) града Палмира, за който само преди няколко години светът, пък и нашият вестник, пишеше възторжени туристически очерци. Сега там са разруха и погибел. Ако някой през 2003 г., когато САЩ тръгна да търси Саддам и оръжието му за масово поразяване чрез военна интервенция, ми беше казал в какво ще се превърне Ирак и околните страни след дузина години, щях да му кажа: "Все пак пресилваш, драги". Тъкмо в този древен град - града, доказващ съзидателната сила на човешкото общество преди десетки векове да гради и бори хаоса, днес царят мъст, убийства, регрес, галоп към примитива.

Г. Шлийс по "Дойче веле" коментира плахостта на кандидатите на Републиканската партия на САЩ да говорят за Ирак и да кажат твърдо дали това е било грешка. Военната интервенция, на която тогава се противопостави почти цял свят, но не на правителствено равнище, направи от една диктаторска, но предсказуема страна огнище на тероризъм, на насилие и на най-ретроградните мутации на исляма. Днес видни щатски политици още не знаят дали това е било "грешка". За "грешка" призна интервенцията само Хилари Клинтън. Но да приемем, че нещо, отнесло няколкостотин хиляди живота на цивилни, е "грешка на разузнаването" или "лоша интерпретация" на данните, или дори лично докачение от типа на "той искаше да убие тате", е такъв морален крах на политиката, че за известно време не ми се ще да я виждам.

Ако си се нагърбил, без да са ти го искали особено, да конструираш целия свят по по-справедлив начин, а в резултат създадеш нова държава Косово, която праща терористи в също новата държава Македония, ако направиш от Либия сомалийско подобие и разбуташ Ирак до степен на център за бъдещи главорези, то това не е грешка. Това е



опасна за целия свят глупост



Тя би трябвало да се неутрализира или поне да се мъчиш да викнеш към вършителя й, че бърка. При това да викнеш навреме. Дали ще те чуе, е друг въпрос, ти си длъжен да викнеш - за собствен морален комфорт.

Само че ние, от нашето кьоше на света, нямаме нито лостовете, нито навиците да казваме тези неща чрез управленците си. Нашите управленци от много, много дълго време са приели за модус вивенди политическата мимикрия и опортюнизма от типа на "преклонената главичка..." Това те оправдават с грижата за народното благополучие и разцвет. Понякога се чудя как страни, позволявали си много по-независима политика към силните на деня от нас, днес са ръзцъфнали с повече благополучие от нас - Полша, Чехия, дори Сърбия, която се изрепчи на Хитлер, на Сталин, дори на Буш...

А ние, конформистите, все вопием на опашката - включително демографски. После си отговарям - защото не за благополучието и разцвета на нацията ни са загрижени управленците, не. Съвсем разбираемо ги е грижа повече за оставането им на власт, поне мънинко. Тази власт у нас по стар навик, за леснина вероятно, все зависи от едно-две чужди посолства.

Ма нищо лошо, съюзничеството е тъй - ще кажат управленците. - Трябва да се слушаме.

Само че, когато не смееш да кажеш на съюзник, колкото и по-як от тебе да е, че бърка, тогава той не ти е съюзник, а патрон, чорбаджия. Колкото й да го риташ пръв, щом падне, все ще се кламбичнеш в калта с него. И все ще я носиш дълго сетне - като сух печат на челото.