|
| Димитър Живков |
- Моноспектакълът е сред най-трудните тестове за един актьор, а ти го издържа твърде млад. "Късмет на начинаещия" ли е успехът на "Живак"?
- Вероятно и това, но сега - след над 80 представления - мога да кажа, че по-скоро е комбинация от искреността на нещата, които искахме да кажем с този спектакъл, и темата. Проблемът за завръщането към корените е актуален за всяко поколение и всяка епоха, а вероятно и за всяка нация. Въпросът "кой съм аз?" - какъв съм сега, какъв съм бил и как искам да ме запомнят, си го задава всеки човек.
За тези две години пораснахме и аз, и спектакълът. Имаше период, в който преди "Живак" два дни не можех да спя. Сега съм доста по-спокоен, въпреки че да играеш десет герои, не е като да играеш един - концентрацията трябва да е на десет. Целият екип зад "Живак" обаче - с режисьора Митко Стефанов и сценографа Митко Димитров, сме в едно негласно споразумение да ни е малко по-трудно, да не се пускаме по най-малкото съпротивление. А и това предизвикателство те калява, възпитава те по начин, който един конвенционален спектакъл невинаги може да ти даде.
Когато започнахме да правим "Живак" - откровено казано, много бяхме зле, твърде смело скочихме всички. Сега, понеже вече говорим за "Живак 2" и какво ново бихме могли да дадем, имаме едно наум, че имаме летва, която трябва да надскочим. Ако има втора част, тя със сигурност трябва да е по-добра от първата.
- 11-те ти герои са хора от Северозапада, които говорят на местния диалект. Как се реши да го направиш? У нас има една лека презумпция, че диалектният говор е нещо лошо, обиждаме се един друг на "провинциалист"...
- Аз самият имах период, в който се срамувах да казвам, че съм от Враца. После си дадох сметка, че това е абсолютна глупост. Защото светът вече е толкова голям, София е само малка част от него, а кореняк софиянците са сигурно между 2.5 и 3.4 процента от населението й. Да не говорим за правилното говорене и кой говори най-правилно - болезнена тема. А в същото време, на тази малка територия, ние имаме такова богатство, такова разнообразие от диалекти, че трябва не само да го подчертаваме, но и да го пазим. В разстояние на 70 км да чуеш три различни диалекта - това никъде го няма.
В "Живак" сме използвали точно този парадокс, че нещо може да звучи страшно грубо на диалект, но в същото време да изразява много чисти, много нежни чувства. Ако кажеш "Обичам та, яла та бацна" не звучи така изискано, както, ако кажеш книжовно "ела да те целуна", но в него може да има повече съдържание. Северозападният диалект е колоритен, защото е съпроводен с много мимики и жестове. Там всичко се обрисува, играе и нещата стават ясни. Много се радвам, че напоследък и други хора работят върху запазването и популяризирането на това наследство - Николай Фенерски с "Резерват Северозапад", Торлака написа цял роман на диалект... Това богатство трябва да бъде съхранено. Не бива да забравяме кои сме.
- Младите актьори, които излизат от академията, като че поразчупиха представата за актьора като чиновник, който е на щат в някой театър и играе само там.
- Времената се менят, нямаме избор. Едно време, ако актьорът спокойно е можел да си позволи да бъде само щатен, да играе само репертоарно, в днешно време да стоиш на една заплата от 400-500 лв. - в София! - е безумно и смешно. А ако говорим за чисто артистичния елемент - често младите актьори играят неща, в които са вкарани просто защото някой трябва да изпълни и тая роля. Много млади колеги казват - не мога да стоя само на щат, понякога заради финансовия аспект, но невинаги. Аз лично започнах да мисля за "Живак" по-скоро заради желанието да покажа, че мога повече от това, което ми се възлага в репертоарния театър.
За съжаление, има колеги, които са адски добри, но не им се дава шанс. За мен е необяснимо как се правят разпределенията на роли в театрите: идват някакви режисьори, взимат хора и после се запознават с тези актьори на първа репетиция на маса! Чувал съм и реплика от директор: "ама не е моя работа, аз не съм гара разпределителна". А какъв си? Ти отговаряш за тези хора, които са на работа при теб.
- Играл си в сериалите "Отплата" и "Недадените", как ти се отрази опитът пред камерата?
- Ролите ми не бяха големи, но опитът, който се придобива, е съвсем различен. Работи се на други обороти. Елементът на подготовка почти го няма. Дава ти се текстът, често има поправки в последния момент. Но съм доволен, защото и двата бяха амбициозни проекти, с хубава тематика. Е, не всичко се е получило идеално. Но в театъра можеш да се поправиш в следващото представление, във филма - не. Дай боже, отново да започнат да се правят сериали активно, защото напоследък вероятно поради бюджетна оскъдица телевизиите решиха, че им е по-изгодно да пускат турски сериали и риалити шоута.
Обидни за мен са риалити форматите, в които се афишира, че липсата на актьорски талант е предимство. Канят хора, които нямат опит. Така се изкривява представата на обикновения зрител за актьорството - че това е нещо, което можеш да научиш и да направиш за една седмица. Че липсата на актьорски опит е равносилна на естественост и органика. Децата започват да си мислят, че като се покажеш по телевизията, и вече си актьор.
- Работил си доста в извънстолични театри. Какво е състоянието на провинциалната сцена?
- За съжаление, ситуацията е такава, че всички театри са на ниво "оцеляване", не само извънстоличните. Правят се постоянни опити главата да е над водата; но условията, в които се намира държавната система на театрите, ни дърпат с огромна скорост надолу. Имах късмета да попадна на сериозни трупи със сериозна биография, и то в едни малко по-добри години. Но масово младите хора се лъжат, защото се разчита на техния ентусиазъм.
Моделът с делегираните бюджети не просто не работи добре; той не е конкурентен. Ти делегираш бюджети на държавните сцени, ами частните? Отделно, за да се вземат въпросните субсидии, рязко се сваля нивото. За да може публиката, която е свикнала на телевизионните шоупрограми, на бързия хумор, да влезе в театрите и да види същото на живо. Да, хората имат нужда да гледат нещо, което ще ги разведри, да се разтоварят. И тук минава тънката граница - дали театърът трябва да възпитава, или да развлича. Да, смятам, че той може да бъде и възпитаващ, и забавляващ. Трудно е наистина, а и не всеки материал го понася. Но и в комедията, и в драмата е важно да бъдеш истински, откровен, да имаш какво да кажеш на публиката.
Публиката е като лупа. Тя, когато дойде да ти гледа спектакъла, не се интересува от това колко са благородни мотивите ти да направиш тая постановка, какви проблеми имаш, какво ти е финансирането. Евала правя на актьори като Жоро Спасов - той играе един моноспектакъл от 16 години, "Мечтата на пътуващия актьор". За съжаление, когато го гледах наскоро, се беше получило някакво разминаване, бяхме 12 души в залата. Този човек игра като за 12 хиляди! Имаше една възрастна двойка до мен, които си говореха - абе много е хубаво тука, но неприятно, потискащо е като има толкова малко хора... Е, тези хора крещяха после: "Ние ви благодарим, ние ви благодарим!" Това е, което всъщност си струва. И всякакви оправдания "абе, няма пари" отиват на заден план.