Заливчето Свети Томас е в контура на малтийския югозапад, ако не ви се вижда смешно в такова островче да има подобни помпозни географски понятия, насложени върху една педя място. В отвора му се вижда монотонното изнизване на корабите, които се точат към главното пристанище Гранд Харбър, а понякога и някои и други нефтени платформи, чакащи реда си за ремонт в дъното на морския пейзаж. През май слънцето се движи твърде бързо и нагласявйки се срещу него, телата на летовничките по плажа се местят като стрелки на слънчев часовник. (Ако слънчевите часовници имаха истински, а не въображаеми стрелки.) Понякога излиза вятър и според посоката му вълните бият скалите на височината на една каменна малтийска къща. Особеното е, че тромавите солени маси обикновено се стоварват на отсрещния бряг, а от страната на плажа няма ветрец, дори колкото да духне запалката на пушача. Водите на това море са дълбоки и тежки и се топлят трудно, под каменистия бряг цамбуркат групи малтийчета, които бабите им са довели да открият сезона, а може би и да зарибяват с примера си чужденците за старта на туристическия бизнес. Тези деца принадлежат и на морето и по инерция се готвят за едно бъдеще, което всъщност не ги очаква. Много малко са рибарите и корабоплавателите в тази островна земя, култът към морето като съдба на този народ почти не личи, вероятно защото подобна съдба не преобладава или просто не предстои.

Малко са морските хора по брега, лодките и рибарските корабчета не изобилстват във водите наоколо. Малтийците харесват други, "градски" професии. Освен това необикновено усърдно обработват тънкия пласт земя, милостиво положен от хилядолетията върху скалата. Били са времена, когато за да слезе моряк на малтийския бряг, е трябвало да носи от кораба си чувал пръст. Векове заможните и влиятелните хора са се заселвали възможно по-далече от морето. Брегът е бил опасно място за живеене, там през цялата известна нам история са се стоварвали пирати и завоеватели. И днес могат да се видят къщи, обърнати с гръб към морето, отказали се от гледката към вълнуващите водни пространства - вероятно да не издават със светлината на своите прозорци присъствието си на нощния бряг.

Днес няма пирати, нито бойни нахлувания, само лодки с имигранти, претъпкани, заблудени, понякога пълни с изтощени и полумъртви тела, доплават на нощните плажове. От години участниците в традиционните тук вечерни барбекюта разказват за призрачните окаяни съдове, претоварени с обезводнени нещастници, бегълци от отсрещна Африка, жертви на обещания и на собствените си неясни надежди. Напоследък засиленото дежурство на бреговите служби пресреща тези съдове далече в териториалните води, но въпреки това човекът на брега се взира (дори и против волята си) в дълбочината на нощта и както често става, настойчивото взиране понякога извиква от мрака силуета на тихи като привидения плаващи душегубки, които идват да стоварят на безгрижния малтийски бряг куп мъртви и полуживи човешки създания.

От това съдбата на острова е на друго, тревожно ниво на спиралата и наслоява нови страхове и предчувствия.



Страната е миниатюрна и проблемът с бежанците тук е по-тежък и от българския



Няма работни места, а ако трябва да бъдем точни, въобще няма места - и в буквалния смисъл. Чернокожи момчета подтичват след колите със сметта, могат да се видят там, където се събарят къщи, и обратно - където се докарват материали за ново строителство. Разнасят шезлонги и отварят чадъри по плажовете, предлагат слънчеви очила или кичова африканска дървения на летовниците. Драматичният начин, по който те се появяват на острова, поддържа друго ниво на милосърдие, твърде различно от нашето. Множество малтийци, участвали в тяхното спасяване, прибиране или просто приемане на брега, са принудени да потърсят психотерапевтична подкрепа. Обществото на острова, което следи тези трагедии в околното водно пространство, разбира сложността на задаващия се живот. Съзнанието, че този колосален утрешен проблем му е натрапен, не го утешава. Съобщенията за морски съдове, потънали със стотици "пътници" на борда, статистиките за хилядите загинали по маршрута от Северна Африка до европейските брегове, отекват тук много по-различно, отколкото в България. Изобщо тук, както и навсякъде, смърт в морето е съвсем различно понятие, по традиция заредено с много повече трагизъм, ужас и несправедливост. А изглежда и обществото в една католическа страна притежава друга, много по-специализирана в съизстрадването душа. Затова и въпросите им са по-ясни и по-честни.

Защо, когато се забърква една война или поне "пролет", не се предвидят и останалите ефекти от замисъла? Защо, когато в някой пущинак или, да речем, "натура" нещо трябва да бъде построено или пък премахнато, винаги се държи сметка как това ще повлияе на някакви животинки и растения, на някакви пеликани или дъждосвирци, на някое блатно кокиче или гъби праханки, а при войни и разрушения, при събаряния и качвания на правителства, при свръхточни оръжия или коктейли "Молотов" никога не се изчисляват гибелта и разместванията на човешките маси? При толкова свръхобразовани и свръхмотивирани щабове, мозъчни тръстове, прогнозни и кризисни центрове пита ли се някой какъв ще е неуправляемият резултат от всяка пирова военна или дипломатическа победа? Между корабите, които се въртят претъпкани из Средиземно море, могат да се видят пристанищни влекачи, военни и гранични патрулни съдове, дори крайбрежни дълбачки - все отмъкнати от либийските пристанища след установяването на безвластие в страната. Отворената врата на разградената земя привлича бегълци от немислими преди пространства - от африканския екватор до Бангладеш. В разбърниканата и поддържана в насипно състояние държава няма дори с кого да се преговаря за мерки срещу тази имиграция изтребление.

Струваше ли си събарянето на Кадафи, струваха ли си либийските и иракските петролни полета това немислимо жертвоприношение, чийто край не се вижда?



И не можеха ли умните глави да предвидят всичко това?



Или всяко подобно предвиждане бе заметено под килима на актуалната световна политика? А също и на големия бизнес, който или не поръчва, или не признава такива изследвания? Ако се вярва на тукашните хора, и лодките с имигранти, и телевизионните репортажи с рязане на глави, и касапницата в редакцията на "Шарли ебдо" имат един и същи корен. Морето, тяхната естествена, родна среда, е особен източник на заплаха, изпитания и съвест. Мъдростта, която морето издишва и разпростира върху сушата, от всички морета вероятно е най-присъща на Средиземното. Не напразно край него са се изредили да пият вода толкова велики цивилизации. И не напразно от неговия плисък, казват, се е породил магичният ритъм и необикновената тръпка на хекзаметъра. Какво ги топли обаче тази мъдрост онези, които днес губят живота си в неговите вълни или мрачно кършат ръце на отсамния бряг? Отговорът дори не се задава...

(Никакъв отговор не е и това, което научаваме от вестниците: че България трябва да приеме 788 души от оцелелите сред вълните.)

Бабите най-после са обменили всички клюки и извикват децата на брега. Отварят кутиите с обяда и раздават дебели сандвичи. Е, казвам си, колкото да взема отношение: нашите баби така носеха в похлупци лук и сиренце на нивата. Лично аз не съм присъствал, родил съм се по-късно, но съм сигурен, че бих опитал с удоволствие. Едно от момченцата не иска сандвич, тропа с крака и бяга от бабата. Злоядо малтийче виждам за първи път, ще има да разказвам, защото от запознати знам, че това е изключителна рядкост. Да, малкият наистина не иска сандвич, иска сладолед. Това поне му разбирам. Бабата мрачно се предава и прави знак на чернокожия младеж, който сгъва и разгъва шезлонгите по плажа. Момъкът приближава и тя тържествено му връчва сандвича. Младежът възпитано го взема, кимва любезно и продължава работата си. Компанията млъква и го наблюдава. Когато решава, че се е отдалечил достатъчно, имигрантът пуска сандвича в контейнера за боклук. Той не е гладен. Вече не е. Гладът не е вродено състояние. Той е просто беда...