|
| Александър Хайтов |
- Г-н Хайтов, имате ли някакво по-специално отношение към Самуил, за мястото му в историята?
- Отношение имам към всички наши владетели. Конкретното към Самуил нямам специално, а професионално - свързано с паметника. Интересното е, че всичките ни царе са различни. Петър например, който е бил най-кротък и веротърпим, е царувал най-дълго. Интересно е да се рови човек, да вижда времената и нравите.
- Как точно е изобразен Самуил, в какъв момент?
- Синтезиран е целият му живот. Такива са възможностите на скулптурата . Тя не е комикс, повест, роман или филм, за да разказва във времето. Скулптурата е миг - или разбираш за какво става въпрос, или не. Тя е синтез - силует, портретна характеристика, атрибути, поза. Драмата на живота - 40 години битки, успехи, неуспехи и крах.
- Какво е по-специалното в очите?
- Очите му са виждащи - като контрапункт на неговите 1500 или според византийците 15 000 слепци. Начин да изобразиш тях са именно очите - големи, светещи нощно време. Самуил изкупува слепотата на тези хора. Между другото, гледайки, смръщен и съсредоточен, той гледа и навън, и навътре в себе си.
- Трудна ли беше задачата от гледна точка на това, че в Македония има вече такъв паметник? Съобразявахте ли се със скулптурата в Скопие?
- Не, като го направих, тогава видях тамошния паметник. Знам само, че е 6 метра висок. Не си направих труда нашият да е 6.5 или 6.10, за да ги надвием - няма смисъл. Един паметник се мащабира към околната среда. Има си формули. Не е да се чешиш по главата и да се чудиш колко да го вдигнеш - съобразяваш се с максималния и оптималния периметър на възприемане.
- Има ли при изобразяването на исторически фигури, владетели, някакви стилове, течения, които задължително трябва да се спазват?
- Не. Навремето е опитвано да се поставят канони - например предводител, паднал в битка, ако е конна фигура, конят да е вдигнал крак и т.н. Но това са формални, несъществени неща. Никой не може да те задължи. Важното е друго - има ли синтез, внушава ли фигурата това, което трябва да внуши.
- Самият лик, образът на царя, откъде го взехте?
- Няма източници. Има една полузаличена миниатюра от Манасиевата хроника, това е. Няма съхранени монета, печат. Черепът му е запазен, по него има две възстановки - съветска и българска. По структурата на твърдите костни пунктове се дава, доколкото може, линията на носа - къс орлов нос, както и счупена лява скула. Прически, бради, мустаци, мека тъкан - никой не може да каже какви са били. Фигурата е сборна, да кажем - идеализирана.
- Чуват се критики - защо бронз.
- Защо бронз? (Смее се.) Ами защото бронзът дава възможност да направиш детайл. Един меч и една пръчка, дето държи скиптъра, не може да ги направиш от камък. Всеки материал си има специфика, мисленето е в материала. Ако възложителите ми бяха казали, че фигурата трябва да е от гранит или мрамор, което би било абсурд обаче, трактовката на фигурата, мотивировката щяха да са съвсем други. Бронзът дава възможности да изработиш орнаментиката, а тя е интересна при Самуил - виждайки паметника, децата ще разберат как е изглеждал един меч навремето. Мечът е изобразен като по тогавашната технология - със скоби, които държат ремъците, накрайник. Короната е истинска, византийска от IX век, леко трансформирана, но е такава, каквато е била - с камъни, инкрустации, като емайлираните икони. Това са неща, които трябва да ги знае човек - защо да ги крием? Показваме ги чрез паметника. В края на краищата така съм го видял аз.
- Какво е посланието на фигурата? След 100 години като мине човек, какво трябва да разбере?
- Не съм го мислил като послание. Казах ви - изобразен е животът му в 2-3 секунди, колкото го възприема един човек - да го види и да се зачуди защо тази фигура е изобразена така. Скулптурата няма нужда от текстове - нека човекът иде и прочете защо изглежда така. Ако прелисти Антон Дончев и Димитър Талев или изследването на Пламен Павлов, ще разбере защо. Главата му е наведена, за да вижда зрителите. При тази височина минаващият през средата на улицата да го гледа в очите.
- Целял ли сте досег с публиката, провокиране на любопитство?
- Най-малкото любопитство. В паметника няма нищо формално. Например на кроткия Петър I не му отиват такива очи, той не би имал пронизващ поглед. Очите не са сложени, за да се блещи някой си, а са органично свързани със самия портрет. Аз имах варианти и без очи, с изрязани, слепи, но тези стоят най-сериозно. Внушават, че тъмни мисли го занимават.
- Тъмни?
- Разбира се. 40 години се е клал, бил се е. Женил, развеждал, сватосвал щерките за чужди императори, за да завземе и там престола. Брат си убива - все тъмни неща, погледът ги показва. Не е отшелник, войн е бил.
- А какъв всъщност е стилът на паметника, може ли да се определи?
- Това е реалистичен подход - гънката си е гънка, авторът не си оставя собствения почерк. Примерно, ако грузинец прави паметник, веднага ще разбереш, че е грузинец. Ако е Джакомети - ще стане ясно, че е от него. Джакомети обаче няма да направи точно такъв паметник, ще бъде от топчета някакви. Темата си иска подхода. Заданието беше реалистично изобразяване. Авторът трябва да остане в темата и да постигне внушението. Реалистичното изобразяване е най-трудно. Всеки може да шляпа както си знае, под предлог че му е авторско виждане. По-добре обаче да разкажеш нещата каквито са - да образоват и възпитават.
- Как си обяснявате факта, че почти нямаме паметници на български царе?
- Това е националният нихилизъм, държавна политика открай време. Интересното е, че дори Борис III не е направил нещо по въпроса. Също и през комунизма, макар че при Людмила Живкова покрай 1300-тата годишнина имаше търсене на корените. Тя разреши плочата на Левски да бъде сложена по решение на БАН долу в "Света Петка". Тя, бай Георги Йорданов и Пенчо Кубадински (знам го от бай Георги) са търсили място за паметници на Борис I и Крум.
- Казва се, че в Европа от десетилетия не са откривани паметници на владетели, т.е. това, което правим сега, е изостанало, противоречи на европейския модерен дух. Вярно ли е?
- Безродни души приказват врели-некипели. Всеки народ си е турил каквото могъл. Имат си паметници, как да нямат? Направили са си ги. Пак ли да ги правят? А ние, които нищо не сме направили, защо да не ги правим? Кого плашат? Но аз ще ви кажа - политика е това. Интернационализмът не даваше да се правят такива паметници. Умря, дойде глобализмът - също не дава. Те са като монофазния щепсел - като го вкараш, работи на 220 волта, като го обърнеш - пак на 220 работи. Никаква разлика между тях. Но нещата са по-дълбоки. Тръгват още от чорбаджиите, при които парите изместват националните добродетелите. След 1944 г. чрез Тодор Павлов се налагат стандартите на Сталин - обезличаването, дегероизацията на нацията. Това продължава и в момента като държавна политика. При нейното отсъствие се настаняват циркове - баби пеят песни по читалищата за пред чужденците.
- Случвало ли ви си е да влизате в спор за изкуство с хора, невежи в изкуството?
- То е все едно аз да споря с дърводелец как да ми направи вратата. Всеки си знае работата. Нека невежият се образова, а не аз да слизам и да му обяснявам кое и как. С кого да се съобразявам? С хората от интернет?
