Ману Чао пя Clandestino, а десетки хиляди наоколо танцуваха. Voi G8 - noi 6 miliardi - "Вие сте G-8, ние сме 6 милиарда", такива плакати вдигнаха на другия ден бунтовните тълпи и сред пушеците от запалени коли, край хилядите гилзи от сълзотворен газ (Gas lаcrimogeno му викат) видях как се блъскват статуквото и рушителите му. Картина, стара като света. В наши дни може би малко по-кинематографична, отколкото истинската баталия предполага. Пръснати витрини, разбити банки, възторжени младежи... Това беше преди петнайсет години в Генуа. Преди два дни в Гармиш-Партенкирхен други бунтовни тълпи вдигаха други лозунги - G7 go to hell! I like Putin. ("Г7 - върви по дяволите! Харесвам Путин"). Известна разлика има - Г-8 стана Г-7, а светът от 6 милиарда нарастна над 7. Освен това в Генуа се бяха струпали около 150 000 антиглобалисти, а в Гармиш - по-малко. Последното се дължи и на факта, че Г-7 - 8 или колкото там се преброят - се научиха да си правят сбирките в трудно достъпни за масови сборища места. Така поне донякъде избягват съпътстващите ги



от "народна обич" гюрултия и суматоха



Често съм се чудил през какви рецептори прониква обсебващата идея в главите на хората, как прави люти врагове или заклети братя съвсем обикновени дотогава люде, общо взето, непознати един на друг? Всъщност идеята, сграбчила ума на младия човек, го прави като влюбен. Влюбеният прилича на луд на тези отстрани, които са заети с бит, елементарно оцеляване и кариерни мераци. Да си влюбен е хубаво, ще ви каже всеки. Казват го и естрадните песни. Хубаво, макар и трагично понякога, както пее например Том Джонс в "Дилайла". Ако не помните за "Дилайла", ще подскажа - пее се как един ревнивец накълцал с нож любимата, щото съзрял по сенките зад завеските, че тя прекарва нощта с другиго.

Българският писател Богомил Райнов има разказ, в който прекрасно описва чувството на братство и солидарност у протестиращите, излезли срещу добре екипирани органи на реда. В същото време има роман, в който роптае как така "една идиотска книга" или "един идиотски филм" може да накара младеж от социалистическа България да тръгне "да бяга през граница" на Запад. Уж заради "свободата".

Но какво е бунтовната политическа идея? Дрога за героизъм, когато се сменя властта, и зомбираща обсесия, глупава наивност, ако клати властта, която вече е наша? Вие ще кажете.

Като направих по-горе сравнението между "влюбен" и идейно обладан, се сетих за поета Йосиф Бродски. Той се спомина сравнително преждевременно, на 56, от разбито - в прекия, па май и в преносния смисъл - сърце. На 21 се влюбил в една девойка, художничка, за която Ана Ахматова казва, че никога не слагала грим. Ползвала само студена вода за хигиената и макиажа си - Марина Басманова. Басманова откликвала на чувствата на страстния поет, но не рачела да се женят дори когато родила от Бродски син. Не пожелала и да последва поета изгнаник в САЩ. Освен това завъртяла мимоходом любов с негов приятел, също поет. Обаче бъдещият Нобелов лауреат Бродски, напуснал самичък СССР, не я забравя цял живот - писал стихове и писма, доста по-сетне се оженил за младо момиче, което удивително прилича на Марина. А на смъртния си одър препосветил всички стихове, писани за други жени, на Басманова. Някои от тези, които я познават, твърдят, че била хладна жена, други - че е лудичка. Но идеята, както и любовта, какво са - илюзия, която ни държи живи? Или гориво, което върти перките



на живота и смъртта във фарватера на планетата



Да не носиш грим - това белег за откритост ли е, или индикация за предстоящо гмуркане в бездните на радикализма? Я се вгледайте в портрета на младото момиче Варвара Караулова. Същата, която преди няколко дни турската полиция залови миг преди тя да прекоси турско-сирийската граница, за да се присъедини, както твърдят, към "Ислямска държава". И Варвара не употребява грим. Тя е рускиня от Москва, студентка отличничка, обикновено, при това доста интелигентно, според преподавателите й, момиче. Знае три езика, между които арабски. Приела тайно исляма. Излизала от вкъщи с нормални дрехи, пътем надявала хиджаб, така ходела на лекции. Това правело впечатление, но само като временна странност. Когато не се прибрала вкъщи два дни, родителите й взели да я търсят - оказало се, че си е извадила паспорт и купила билет за Истанбул. One way ticket* - както пееха "Иръпшън". И оттам - към ИД, да се включи "в борбата".

Вече писах, че съвременната нищета на идеологиите е очевидна. В Генуа стените осъмнаха с надписи за Бен Ладен, а най-яростните поборници избягваха да чупят два-три банкомата, защото оттам си теглеха парички - за дребни нужди.

Както казах, има криза на идеологиите. Само че няма никакъв дефицит на все по-страстно влюбените във властта. Тъкмо обратното. И ако новите глави не намерят идеологии, то старите идеологии ще намерят нови глави. Не се наемам да предскажа какви комиксови и взривоопасни миксове ще излязат от това, но предвиждам причудливи политически ликове на сравнително близкото бъдеще.

Те може и без грим да са, но сигурно биха ни стреснали до заекване, ако можехме да ги зърнем днес, без подготовка.

----

*Еднопосочен билет (англ).