Референдумът, който предлага президентът Плевнелиев, трябваше да се проведе преди приемането на първия Изборен кодекс. Той би дал мандат за изграждането на цялостна и устойчива законодателна рамка на изборния процес. Вместо това сме изправени пред необходимостта от трета за последните три години редакция на правилата за провеждане на избори в България.

Трите основни теми на референдума са предмет на публичен дебат от много години. За първи път те са събрани заедно, в единно условие за решаването на различни задачи. И за първи път връзките между тях са предмет на публичен дебат, дори и само заради едновременното им поставяне на обществено обсъждане.

Освен задължителния мажоритарен и електронен вот, останалите идеи имат по-скоро технически характер, като например - въвеждането на активна регистрация. Но те не променят общия извод - техническите решения



не могат да заместят липсата на политическа воля,



така, както и най-добрата PR стратегия не може да замени липсата на съдържание.

Темите на референдума предизвикаха поне две вълни на съпротива. Когато за първи път президентът лансира тази инициатива, съпротивата се разгръщаше по линията на институционалното противопоставяне. Тогава обвиненията бяха в това, че референдумът се прави, за да бламира мнозинството. Днес критиките идват от същата посока, но се концентрират все повече върху въпроса за очакваните резултати и тяхното значение за политическия процес.

Темата за задължителното гласуване се превърна в популистки рефрен, без никога да е била обсъждана по същество. Изгубилите избори и най-вече партиите, губещи избиратели, винаги са настоявали, че задължителният вот трябва да съживи демокрацията. През последното десетилетие все по-често задължителното гласуване бе представяно като панацея срещу купуването на гласове. Принудата за гласуване се възприема като средство за неутрализиране на политическата корупция.

Зад всичко това винаги е стояла една по-скоро утопична политическа идея - представата, че разпределението на силите в парламента би се променило, ако всички са задължени да гласуват. Всъщност това не е така. Всеки път в навечерието на избори всички виждат резултатите от социологическите сондажи, които представят политическите предпочитания сред всички български граждани. Неочаквано неприятният извод е, че разпределението на политическите предпочитания сред негласуващите не се различават съществено от вота на онези, които гласуват.

Най-важното е, че негласуващите и гласуващите споделят общи представи за властта и нейната употреба. В българското общество доминира политическа култура, която е по-скоро от поданически тип, ако използваме определението на Алмънд и Верба. Ако предстоящият референдум потвърди резултатите от многобройните изследвания, показващи, че има подкрепа за въвеждането на задължително гласуване, това няма да промени съществено разпределението на силите в българския политически живот.

Всъщност, ако мнозинството от българските граждани се произнесат в подкрепа на задължителното гласуване, би трябвало да бъде въведена и възможността за т.нар. бял вот, за бяла бюлетина, с която избирателите биха могли да гласуват "срещу всички". Само тогава принудата към вот би могла да бъде компенсирана от правото на отказ.

Мажоритарният елемент в избирателната система също бе превърнат в мит. Но опитът на всички демократични режими показва, че мажоритарната система насърчава формирането на двупартиен модел и ограничава до минимум възможностите на по-малките политически формации, а с това и представителството на интереси на регионално и местно ниво. Не е ясно доколко българските граждани биха били съгласни с това сегашните партии да бъдат сведени до две, без надежда за съществена промяна в тяхното качество.

Разширяването на обхвата на мажоритарния вот не би трябвало да подменя напълно пропорционалния избор. Мнозинството сред самите защитници на подобна промяна не подкрепя преминаването към изцяло мажоритарна система на избори. По-скоро идеята изглежда свързана с опита ни от модел на смесена система с едномандатни и многомандатни избирателни райони, формиращи съизмерими части от институциите на законодателна власт. Проблемът е в това, че ние всъщност нямаме достатъчен опит с мажоритарни избори, доколкото президентът и кметът, по различен начин, но в еднаква степен, не определят политическия дневен ред на управлението. Във всеки случай ефектите от разширяването на мажоритарния елемент ще могат да бъдат оценени след по-дълъг период от време.

Най-съществената промяна, до която може да доведе успехът на националния референдум, е свързана с електронното гласуване. Опонентите на това предложение предпочитат да се съсредоточат върху техническите въпроси за гарантирането на тайната на вота и рисковете от банализиране на участието в избори. Технически решения има и те могат да бъдат приложени, но по-важна е целта. Няма значение дали ще бъде избран един или друг технически способ -



важно е да бъде гарантирано правото на избор



на българските граждани, живеещи извън България.

Сам по себе си фактът, че нямаме достоверна статистическа информация за това колко български граждани живеят трайно извън страната, е показателен за отношението на държавата ни към тях. Дори и най-консервативните оценки ги определят в рамките на около един милион и половина души. Най-малко около 400 000 от тях биха участвали в избори, ако съществува подобна възможност.

Сравнението между политическите предпочитания на българските граждани в страната и извън нея на национални избори винаги е показвало съществени различия. Не би било пресилено да се каже, че българският политически пейзаж би изглеждал много по-различно, ако съществуваше възможност българските граждани извън България да гласуват активно през изминалите години. Може би именно това е причината за негласното съглашение да не бъдат предприемани никакви действия за осигуряването на конституционното им право за участие в избори.

Ако има тема в предстоящия референдум, която пряко и незабавно би се отразила върху качеството на демокрацията в България, това е именно електронното гласуване. Ако българските граждани подкрепят тази възможност, още на следващите президентски избори тази промяна ще придобие своите реални очертания.

Партийната политическа система се намира в дълбока криза на легитимност. Много от политическите етикети, които все още претендират за участие във властта, ще изчезнат преди следващите парламентарни избори. Сегашният партиен модел е напълно изчерпан и дори политическата корупция не е в състояние да удължи срока му на годност. Разширяването на достъпа до гласуване за българските граждани извън страната ще пренареди партийния пейзаж и ще внесе нова политическа перспектива. Може би затова опонентите на референдума говорят много за задължителния и мажоритарен вот, но все така избягват темата за електронното гласуване.