Рано сутринта на 19 април, неделя, 20-метрова рибарска лодка, претоварена с хора, се преобръща на около 70 морски мили от бреговете на Либия и на 180 км от Европа. Тази лодка изглежда бе капката, която преля чашата на търпението. Корабокрушението, при което загинаха 800 души, сякаш върна хуманността в Европа. Инцидентът се превърна в тест за Брюксел и осем седмици след него европейците критично се запитаха каква е целта на ЕС, който се състои от 28 държави членки.

В деня след инцидента, когато телата все още се носеха в морето край Либия, външните министри от ЕС се събраха в Люксембург. Това беше редовна среща, но съвсем малка част от нея протече както обикновено, тъй като заради бедствието на срещата дойдоха и вътрешните министри. Можеше да се усети истинският ужас от трагедията. Присъстващите приеха специален план от 10 точки и обсъждаха разширяването на морските спасителни операции, унищожаването на корабите на трафикантите и "извънреден механизъм за разселване" на бежанци, който повдигна стария и неразрешен въпрос как новопристигналите ще бъдат справедливо разпределени сред страните от ЕС. Този път те бяха решени да отговорят на въпроса.

Три дни по-късно, на 23 април, евролидерите тръгнаха към Брюксел, за да участват в извънреден Европейски съвет. Осъзнавайки отговорността на Европа, те насочиха вниманието си към Средиземноморието. Никой не се усъмни в сериозността на проблема, както и никой не опроверга мнението, че спасяването на бежанци е станало приоритет, че сега е настъпил моментът за действия. Срещата започна с минута мълчание и приключи с емоционално изявление: "ЕС ще направи всичко възможно, за да предотврати смъртта на хора в морето". Но се оказа, че не е така.

Дори и на първата среща за кризата призивът на италианския премиер Матео Ренци за солидарност беше отхвърлен. Британският му колега Дейвид Камерън незабавно се обяви против, полският представител не прие новите задължения, а германският канцлер Ангела Меркел и френският президент Франсоа Оланд бяха нерешителни и не изпратиха силен сигнал. И станахме свидетели на старата европейска игра, в която изявленията са безсмислени, а накрая само споразуменията, постигнати при закрити врата, имат значение.

28-те правителства наистина бяха шокирани от трагедията с бежанците, но имаха несъгласия от началото. Донякъде, за да пестят време, те поискаха от ЕК и от председателя й Жан-Клод Юнкер да предложат политически план по доста обширната тема за миграцията. Време е да се сложи край на разправиите за детайлите и да се представи дневен ред, пътна карта, която да се превърне в закон в Европа. Това обаче няма да се случи.



Истинското сърце на Брюксел



За много европейци днес Брюксел е отдалечена, непопулярна столица - център на политическия цинизъм. Никой друг европейски град обаче не може да се похвали с толкова голяма концентрация на добре образовани, отдадени на работата си хора, и никой друг град в света не е дом на сравнително смел политически опит като този да се създаде съюз от държави, които в миналото са били доста враждебно настроени помежду си.

Никой не знае това по-добре от посланиците на 28-те държави от ЕС, които съставят Съвета на постоянните представители на ЕС (КОРЕПЕР II). Те се срещат по няколко пъти седмично за напрегнати дебати. Постоянните представители са хората, които ръководят европейските дела и затова КОРЕПЕР II е най-влиятелният контролен център в ежедневието на Брюксел. Постоянните членове - Стефано Санино от Италия, Райнхард Зилберберг от Германия, Раймундас Кароблис от Литва, Мартин Повейшил от Чехия, Изле Юхансоне от Латвия, Алфонсо Дастис от Испания и Пиер Селал от Франция - от самото начало знаеха, че въпросът с бежанците ще си остане само на хартия.

Еврократите се борят за решения и компромиси. Работата им рядко включва политически сблъсъци и конкуренция между партии и личности. В Брюксел държавите и правителствата им се борят за позиции и за привилегията на разтълкуване, а взаимодействията им се основават на голямо уважение. В столицата на ЕС полемиките се смятат за гаф.

Затова и толкова малко информация от Брюксел достига до външния свят и често се цитират източници, пожелали анонимност. Юнкер обеща да подкрепи "представянето на европейската система за квотите" за бежанци и изпълни това на 13 май. Юнкер изпрати комисаря Димитрис Аврамопулос да представи стратегията на ЕК с борбата с имигрантите пред медиите. Имаше голям интерес, а като изключение от правилото всички места в залата за пресконференции бяха заети.

Аврамопулос представи плана, който в основата си съдържа два елемента. Първо, ЕК препоръчва директно да се приемат 20 000 бежанци от засегнати от криза региони в следващите две години и да се използва квотна система за разпределянето им в 28-те страни членки. Второ, бремето върху държави от ЕС като Италия, Гърция и Малта, до чиито брегове стигат най-много имигранти, трябва да бъде намалено. 40 000 души трябва да бъдат "подпомогнати" също чрез определената схема за разпределяне на бежанците.



Несъгласие с въвеждането на квоти



Според предложението на ЕК квотите трябва да се изчисляват на базата на критерии като население, икономическа сила, брой на бежанците, които вече са приети в съответната държава, и дори безработицата. Появиха се обаче слухове за задължителни квоти и някои от страните членки реагираха обидено. "Идеята, че някой ще разреши бежанци да дойдат в собствената му страна и след това да ги разпределя из другите страни членки е безумна и несправедлива", заяви унгарският премиер Виктор Орбан. Много страни членки разкритикуваха ЕК, че не се е придържала към дадения й мандат от евролидерите на извънредната среща три седмици по-рано. Според тях Съветът е споменал за "доброволно спешно преразпределение" и за "доброволен пилотен проект" за разселване на бежанците.

Само няколко часа по-късно, след обяд на 13 май, 28-те постоянни представители се срещнаха в сградата на Европейския съвет. "Шпигел" получи достъп до част от разговорите, състояли се на тази и на други срещи, и от телекси, разменяни между посолствата в Брюксел с министерства в родните им държави, както и до изявления на посланици. От тях става ясно, че се увеличават разногласията. Представителите на източно- и централноевропейските държави обявиха, че отказват да приемат квоти. Полската делегация отбеляза, че солидарността може да има много форми. Унгария, Литва, Естония, Словакия, Чехия, Испания и Румъния използваха същия аргумент, за да изразят несъгласието си за "наложена солидарност".



"Лошо прикрит расизъм"



Броят на обсъжданите в детайли проблеми от 28-те страни набързо се увеличи. Предложената от ЕК формула за разселване бе поставена под въпрос и наречена "несправедлива". Малките страни като Литва смятаха, че от тях ще се изисква да приемат по-голям брой от бежанците спрямо броя на населението си, а по-големите държави като Полша, Швеция, Германия, Австрия, Кипър, Малта, Финландия, Португалия и Холандия се оплакаха, повече или по-малко шумно, в духа на солидарността и често описваха своята "изненада" от възраженията.

Дискусиите бяха по-открити в кулоарите на срещите, на вечерните приеми на прохладните тераси в Брюксел, където хората говорят за "безсрамен национализъм" на индивидуалните страни членки и за "лошо прикрит расизъм". Представителите на западноевропейските страни бяха критични към колегите си от Източна Европа за това, че искат само да приемат "бели бежанци, католици", докато източноевропейците обвиняваха западните си колеги в морална предвзетост. Един от посланиците, присъствал на всички срещи и на някои от приемите, казва: "Дневният ред беше мъртъв час, след като бе съставен".

Европа е ужасно място за всеки, който цени ясното и бързото взимане на решения, особено когато става въпрос за миграционната политика. ЕС се опитва да разработи от 1997 г. политика за бежанците и за предоставянето на убежище. Договорът от Амстердам, който е подписан през октомври 1997 г., беше пробив, тъй като прехвърли властта за справяне с тези проблеми от националните правителства на Брюксел. Дори и тогава Ирландия и Великобритания си спечелиха правото да не участват в миграционната политика, както и Дания.

В Програмата от Тампере от 1999 г. европейските правителства се застъпиха за обща система за предоставяне на убежище и за по-задълбочена миграционна политика. Регламент No. 343/2003 на ЕК, който е наричан "Дъблин II", потвърждава правилото, че търсещите убежище трябва да подадат молби в страната, от която първо са влезли в Европа. Програмата от Хага от 2004 г. със своя първоначален план от 10 точки, представи всички идеи, които са използвани в днешните документи. Европа обаче все още не може да събере кураж и да използва думата "квота".

През 2013 г. Италия започна морската спасителна операция "Маре Нострум" в отговор на трагедиите с бежанци в Средиземно море. Италиански кораби започнаха да патрулират в района до бреговете на Либия. През ноември 2014 г. програмата беше сменена от "Тритон" - операция, чиято задача беше да затвори границите, а не да спасява жертвите на корабокруширали лодки с бежанци. Месечният бюджет на "Тритон" беше 2.9 млн. евро.



Яснотата има предимство пред детайлите



На 18 май, пет дни след публикуването на проекта на ЕК за бежанците, външните и военните министри на страните от ЕС се събраха. Това беше първата им среща след представянето на плана. Дебатите бяха дълги и изпълнени с технически детайли. Италианският министър на отбраната Роберта Пиноти говори за "нова солидарност в Европа" заради изпратените един британски и два германски военни кораба в южната част на Средиземно море. "Първият конкретен елемент наистина е този военен отговор", каза тя. Военният аспект се оказа лесната част - логична система на средства и цели, ясно разпределени според мощта и поемането на разходи.

Финансирането на агенцията за защита на границите "Фронтекс" и на програмата "Тритон" бе утроено с цел подобряване разкриването на пътищата на имигрантите и създаването на команден център в Рим. Новата мисия бе наречена "Морска операция за Средиземноморието на ЕС".

Всички министри се съгласиха, че Европа не може да си позволи повече хора да потънат. Имаше и още едно нещо, по което присъстващите можеха да се съгласят - същността на плана, т.е. концепцията за задължителното разпределение с квотите, бе на масата за преговори. Думичката "квота" е политически отровна. Тя създава повече негодувание, отколкото одобрение у дома, което я прави неприложима в Брюксел. По въпроса с миграцията: колкото по-очевидно е едно заключение, толкова по-ласкателно е то - европейците са решени да защитят собственото си богатство и затова накрая приемат благородната идея за хуманитаризъм като лукс и крепостта "Европа" като практическа необходимост.



Континент, изолиран от света



Всеки, който е разтревожен от снимките и съобщенията за потънали хора в Средиземно море, ще разбере, че това са последствия от доминиращата политика в Европа. Безопасни законни пътища към Европа не съществуват за имигранти и бежанци. Допреди няколко години повечето от бежанците достигаха Европа по суша. Една от точките за достъп беше испанският анклав в Мароко Мелиля. През 2005 г. в отговор на огромния брой молби за убежище правителството в Мадрид, с помощта на ЕС, похарчи над 30 млн. евро, за да изгради стена по границата към Мелиля: три огради, дълги 12 км, с 6 метра височина, обезпечени с тел, за да изолира континента от имигрантите. И други държави последваха примера на Испания. През 2012 г. Гърция вдигна телена ограда по границата си с Турция. Няколко км по на изток България изгради 30 км метална ограда, която през следващото лято трябва да бъде удължена до 160 км, която виртуално ще преминава пред цялата гранична територия между Турция и Сърбия. Унгария също прие закон за изграждане на стена по границата със Сърбия. Мигрантите обаче ще продължават да търсят и да намират пътища, а морският маршрут винаги ще бъде последната възможност. Най-малко 25 000 загинаха в Средиземно море от 2000 г.

ЕС се опитва да разположи защитите си срещу мигрантите отвъд своите граници. Мароко, Либия и Украйна също участват в усилията на Европа за миграционен контрол и са получили пари, за да подобрят граничния контрол и да построят затвори за нелегалните мигранти. В някои от ъглите си Европа изглежда като къща, чиито врати и прозорци са заковани.



Кой се нуждае от Европа?



По ирония на съдбата на 30-ата годишнина от подписването на Шенгенското споразумение за прекратяване на граничния контрол този контрол се върна в Европа. Франция, Австрия и Швейцария затвориха границата си с Италия за бежанци. В град Вентимиля, на италианско-френската граница, няколко бежанци дори се опитаха да скочат в морето, за да доплуват до френските гранични патрули и да опитат да ги заобиколят.

След провала на идеята за квотите италианският премиер Матео Ренци заплаши да представи "План Б", който "на първо място би навредил на Европа". Ренци не разкри повече подробности, но всеки знае за какво говореше: италианските власти просто ще престанат да регистрират нови имигранти, вероятно дори ще им дадат тримесечни шенгенски визи и ще ги насочат към най-близката гара, където преминават влакове за Австрия, Германия и Франция.

Сега има нов план, набързо сглобен от правителствата, за да се осигури на страните на предната линия на бежанския поток по-голяма помощ при регистрирането на бежанците. Признатите за търсещи убежище ще бъдат пренасочвани, но без квоти, а всеки друг ще бъде депортиран възможно най-бързо. Как това ще се направи, кой ще изпраща тези хора по домовете им и кой ще плаща за това - всички тези въпроси засега остават без отговор.