Кабинетът одобри законопроект за предотвратяване на корупцията сред лицата, заемащи висши публични длъжности, който дава голяма заявка в заглавието си, но, уви, тя се разминава с реализацията. Законопроектът изхожда от сбъркана философия, заличава натрупаната до момента практика в тази област и отваря широко вратата за доносничество и политически интриги, позволявайки работа по анонимни сигнали от доминиран от изпълнителната власт орган.

Да започнем с това, което е положително. От дълго време България е критикувана, че не осигурява защита на подателите на сигнали. Добре е, че проектът адресира този проблем. Детайлизира се и забраната за заемане на определени длъжности при напускане на висш пост. Дава се възможност за проверки и разследвания по имотните декларации на лицата, заемащи висши държавни длъжности - в момента такава липсва.

Придобивките в законопроекта обаче



не могат да компенсират сериозните проблеми,



които следват от него. На първо място възниква въпросът доколко нормално е изискуемата прозрачност по закона - и на декларациите за конфликт на интереси, и на тези за имотното състояние - да бъде свеждана до предотвратяването на корупцията. В демократичното общество хората, които упражняват власт и заемат висши позиции, трябва да са прозрачни, защото дължат отчет на гражданите и защото утре основна част от тях (едните - пряко, другите - непряко) ще бъдат избирани от гражданите на свободни избори. Подмяната у нас подхранва на интелектуално ниво негативизъм към хората, които са във властта, защото подкрепя подозрението, че всеки, който е във властта, е корумпиран. Това не е нормално и здравословно в едно общество, което иска да съществува.

Вторият принципен проблем с проекта е заличаването на два работещи по един или друг начин закона (Закона за публичност на имуществото на лица, заемащи висши постове, и Закона за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси ) и замяната им с тотално нов. Това означава да се почне от нулата. Българските законодатели така и не се научиха, че цялостната отмяна на един закон и приемането на друг на неговото място в редица случаи е негативно за обществото. Това забавя процесите и пречи институциите и обществото да се учат от практиката.



Заличаваш ли един закон, ти

най-често заличаваш и практиката по прилагането му



В момента институцията, която събира, публикува и съхранява имотните декларации на хората на висши длъжности, е Сметната палата. Тя го прави по един забележително точен начин. Палатата се занимава с това от приемането на Закона за публичност на имуществото през 2000 г., а с публикуването онлайн - от 2007 г. Обявяват се и имената на лицата, които не са подали декларации. Това е един закон, който работи. Недоволството от него е в липсата на капацитет за проверки. Вместо да се работи върху създаването на такъв, правителството предлага пълна отмяна на закона и възлагането на тази дейност в ръцете на нов орган, който тепърва ще трябва да се сработва.

Тук трябва изрично да се каже, че за разлика от комисията за установяване на конфликт на интереси, Сметната палата няма имиджов проблем. Т.е.



за да спасим един имидж, ние може би ще унищожим друг



В същото време имиджовият проблем на Комисията за предотвратяване на конфликта на интереси не се изчерпва с тефтерчето на ръководителя й. За разлика от Сметната палата, където публикуването на имотните декларации се извършва на 100%, комисията не успя да проконтролира държавните администрации да публикуват декларациите за конфликт на интереси, въпреки че те поначало са по-малко чувствителни. Действително, на контрол за конфликт на интереси подлежат близо 90 000 служители в държавната администрация и обемът от работа е много по-голям, но това не е оправдание 2/3 от администрациите да не публикуват декларациите. Не виждам как подмяната на комисията с ново бюро ще подобри тази статистика.

Това ни води до въпроса за статута на новия орган, който ще прилага закона - Национално бюро за предотвратяване на корупцията. Предложението е ръководителят му да се назначава от президента по предложение на Министерския съвет без възможност президентът втори път да откаже. Това на практика означава един тотален контрол на изпълнителната власт върху лицата, които стоят начело на това бюро. В български контекст това означава възможност за контролиране на представители на независими институции от представители на изпълнителната власт. В групата на лицата, заемащи висши длъжности, попадат президент и вицепрезидент, ръководството на самата Сметна палата, народните представители, включително от опозицията, независими органи, Висшият съдебен съвет, съдии, прокурори. Къде отива принципът на разделение на властите? Това създава един огромен конституционен барутен погреб в недрата на този законопроект.

Новият орган ще бъде облечен с допълнителни правомощия, част от тях спорни. На пръв поглед разширяването на кръга от лица, за които се приема, че заемат висши длъжности, звучи положително. Тук се включват категории като ректорите на университетите, членовете на контролните органи в НЕК и БЕХ, членовете на ръководните и контролните органи на политическите партии, шефовете на болници. В същото време не бива да забравяме, че в последните години имахме две предложения - едното от партията на Яне Янев, другото от партията на Волен Сидеров, за разширение на този кръг. Имаше предложения в него да влязат членове на бордове на частни дружества, журналисти, представители на граждански сдружения. Проблемът на това разширяване на кръга е, че то размива смисъла на закона. В момент, в който разпрострем контрола върху ректори, дружества, шефове на болници, съществува опасност да подменим идеята за създаване на гаранции за независимост на хората във властта с обикновено любопитство. Възниква и въпросът



как решаваме кои нови групи да бъдат задължени да декларират имущество



Не е безспорно и разширяването на обстоятелствата, които ще подлежат на деклариране. Някои от тези промени заслужават положителна оценка, но по други възникват въпроси - като включването в декларациите на лица, с които има фактическо съжителство. Това ще доведе до разкриване на обстоятелства от личния живот и поражда въпроси, свързани със защитата на конституционни права.

Тук идва ред на може би най-големият проблем със законопроекта - така наречените анонимни сигнали. До този момент в българското право властва принципът за лична отговорност за действията, в това число когато подаваш сигнал за нередност, незаконно действие или престъпление. Дори по времето на Народна република България законодателството не предвиждаше възможност за анонимни сигнали - друг е въпросът дали практически се е работело по такива. Това не попречи през годините на различни нива на управление да виждаме все повече да се притискат институциите да работят и по анонимни сигнали. Правилото, че не може да има анонимни сигнали, защитава правата на хората, които са евентуален обект на доноси. Не може в едно нормално общество да се позволи някой да бъде атакуван и да не е ясно



кой, от какви позиции, с какво име стои зад тази атака



Това създава възможност за връщането на най-страшните кошмари от миналото на Държавна сигурност, и то в едно общество, в което имаме живи хора, които са били в структурите на тази институция. Формите на защита на подаващите сигнал са важни, но това не може да става чрез анонимност.

Недопустимо е и въвеждането със законопроекта на неясни понятия. Сред най-проблемните от тях е терминът "необяснимо богатство". Съгласно проекта хората ще могат да подават сигнали, когато смятат, че някой има необяснимо богатство. Това е пълен нонсенс. По същата логика може да се подават сигнали при вида на една скъпа кола на улицата. Тук се дава възможност за субективна преценка на някой, който желае да подава сигнали, да преценява какво означава богатство и кое богатство е обяснимо. Така се отваря вратата за система за доносничество, за политически интриги и се създава опасност едно такова бюро да бъде затрупано с безумни сигнали, които да не му позволят да се заеме със заслужаващите внимание.

В законопроекта има откровени недомислици и в правилата за разследванията, които ще се провеждат. Това бюро ще може да разпитва хора, да изисква информация, при това без всякакво ограничение. За сравнение - дори по Наказателнопроцесуалния кодекс има ясни разпоредби, според които не могат да бъдат изисквани документи от адвокат, определени лица не могат да бъдат принуждавани да свидетелстват. Тук такива изключения няма. Това не е сериозно. Вместо да вървим към реална превенция и борба с корупцията, се връщаме към неща, по-характерни за тоталитарното минало, което всички искаме да загърбим напълно.