Нашумелият днес романист Христо Карастоянов е драснал някакъв спомен, в който съм въведен и аз като действащо лице. В трудните години на флегматичния български преход немалко автори, включително и наша милост, си добавяха към заплатата, пописвайки във вестниците. Предполагам, че това е практикувал и Карастоянов, като в почивките между два романа е пращал на различни редакции своите интригуващи статийки, антрефиленца, памфлетчета и прочее закачки - или всичко онова, което за улеснение в наше време наричаме "колонки". В някаква такава колонка, не знам точно в кой вестник, той разказва случай от живота, в чийто сюжет нищонеподозиращ съм вплетен и аз. Зърнах го веднъж този текст в интернет, зачудих се здраво, усъмних се в себе си и в и без това незаслужаващата ми доверие памет, та от удивление съм пропуснал да го копирам. Или пък съм си рекъл, че винаги мога да си го "извикам" през гугъла. Ако е било второто, то е било твърде недалновидно, защото днес текстът наистина се "извиква", но превърнат в някакво руническо или древноегипетско писмо, от което нищо не разчитам. Това е нищо в сравнение с номерата, които компютърът редовно ми погажда, а и някъде в мен трепти подозрението, че може да е дело на самия Карастоянов, породено от опасението, че мога да се втурна да опровергавам. Няма да опровергавам, но за наказание ще преразкажа неговата версия така, както си я спомням...

Отишли сме, твърди Карастоянов, за скромна приятелска почерпка в някогашната кръчма "Тенекиите" при Семинарията, там, където трамваят влиза в гората. Тогава Семинарията беше Дворец на пионерите, а "Тенекиите", заедно с "Под липите" бяха двете най-предпочитани (по днешному "култови") заведения в "Лозенец". (Днес дворецът си съществува, макар и като Семинария, но от "Тенекиите" няма и спомен.) Отишли сме заедно с Андон Балахуров и Огнян Грънчаров вероятно да полеем някакъв повод, като за повод може да е послужило и самото пристигане на Карастоянов и Андон от Ямбол, където те живееха и свиреха. Свиреха и пееха в т.нар. Студио "Пулс", в което бяха автори и изпълнители на сатирични песни. Тогава имаше едно движение за политически (или ангажирани) песни, в което се изпълняваха главно нотирани стихотворения на високопоставени поети, някои от които бяха министри, съветници на Живков, председатели на СБП и големци от Държавния съвет. Доколкото, по аналогия със западния свят, тези песни бяха наричани още протестни, то тогавашните български "протестъри" бяха предимно мъже от голямото добрутро. Тоест те вече бяха сбъднали за себе си онова, което днешните още уреждат. Христо и Андон не бяха от тях. Техните песни бяха хапливи, несъгласни и, освен това, талантливи и много свежи. Заедно с Огнян, тогава фоторепортер, отразявахме техните успехи по различните фестивали и прегледи на ангажираната песен.

Отишли сме, твърди Карастоянов, в "Тенекиите" и още от вратата сме поискали книгата за похвали и оплаквания. Това не звучи реално, а още по-невероятно е, че книгата съм я бил поискал аз. Доколкото не си спомням нито да са ме били, нито да са ме изхвърляли от "Тенекиите", това ще да е по-скоро художествена измислица на бъдещия романист. Но и това, и всичко, което се разказва после, se non e vero, e ben trovato. Взели сме ние Книгата, доколкото си спомням от текста драматично, а и загадъчно - без да казваме за какво.

И започнала една черпня като в приказките - само че в приказките на масата се постила кърпичка, върху която чрез вълшебство се появяват ястия и напитки, а ние сме сложили Книгата. Книги за похвали и оплаквания имаше навсякъде - и в магазините, и в ресторантите, и в бръснарниците. Когато някой я поискваше, обикновено не я намираха, изгубила се била или я взели за проверка. Но някои все пак се докопваха до нея, защото понякога в редакцията донасяха избрани глупости от такива именно книги. Бяха нечувани откъси - и да искаш, не можеш го измисли. Но не даваха да ги печатаме - компрометирали бдителността на потребителя. Та такава Книга, значи, ние сме си извоювали с твърдост и красноречие и сме я положили върху битовата покривка. Поръчките се изпълнявали светкавично, пържолите били като офицерска фуражка, кюфтенцата идвали със светещи въгленчета по тях, бутилките също светели, но от скреж. Всичко далеч надхвърляло представите за културното обслужване при социализма. Описал го е Карастоянов и по-добре от мен, аз нито отричам, нито потвърждавам.

Но и на най-вдъхновената почерпка й се вижда краят. Заедно със сметката (много точна, както се досещате!) трябвало да върнем и Книгата. И преди всичко - да напишем нещо, все пак. Оставили тази работа на мен и наистина съм написал. Какво съм написал, Карастоянов свидетелства без колебание. На чиста страница - единствено изречение: "Всичко хубаво дължа на книгите!"

Ей това ме хвърля в съмнения.

Първо: едва ли бих се хванал да перефразирам Максим Горки. На какво отгоре?

Второ: на книгите още тогава дължах не само много от хубавото, но и куп главоболия. В Книгата за похвали и оплаквания на живота едва ли бих го написал тъй.

Но пък, от друга страна, днес толкова трудно се прелъгва човек да вземе в ръка някоя книга, че не ми дава сърце това изречение да го редактираме, нека тъй да си остане...