Той е само на 24, а вече е спортна и медийна звезда от световна величина. За него има статии на 28 езика в Уикипедия, изписването на името му в Google предизвиква показването на над 850 000 резултата. Популярността му със сигурност е част от отговора на въпроса защо сред изявените ни тенисисти точно Григор Димитров е избран да влезе в уроците на тема "Човекът и обществото" в началното училище.

В бъдещото му присъствие там по принцип няма нищо революционно, побързаха да уточнят издателите: в учебниците вече са намерили място Стефка Костадинова, Христо Стоичков, Весела Лечева. И за да не си помислим, че примерите за успели българи се изчерпват със спортисти, добавиха Васко Василев и Веско Ешкенази към имената, с които и занапред "ще се възпитава родолюбие и национална гордост" у четвъртокласниците.

Както всички знаем, общото между музикантите и спортистите е, че са конвертируеми навсякъде - при тях езикът и произходът не са пречка да бъдат оценени бързо и по достойнство зад граница. Дали това означава, че още чакаме някой да се прочуе в чужбина, за да го сметнем за успял? Би било проява на комплекс за малоценност, макар и исторически оправдана - в балканската нестабилност при честите политически обрати и промени в критериите е логично постоянно да се усеща нуждата от външен коректив.

Пак добре, че поне в учебниците у нас



"успял" не се равнява на "някак забогатял"



и че вече не може да се върнат времената, когато примерите за подражание бяха търсени предимно сред партизаните или партизанстващите. Обаче да влезеш приживе в учебниците е почти като да ти издигнат паметник, преди да си станал официално класик - ако сложим настрана трайността на материала, от който е произведен комплиментът, разбира се. Така че не може да са безинтересни имената на съвременниците ни, заслужили да бъдат споменати в "Човекът и обществото" за четвърти клас.

В актуалния сега учебник на "Просвета" има двама сред "интелектуалците, които протестират срещу комунистическия режим". Не се забелязват никакви нюанси в протестирането - художникът Светлин Русев и "ученият Ахмед Доган" просто са изброени редом до Радой Ралин, Блага Димитрова, Валери Петров и Георги Марков.

Последният в редицата е сред първенците по брой на споменаванията в този учебник (три пъти плюс текст под голяма снимка срещу по-малката на Тодор Живков). Но Ахмед Доган е веднага след него с две. Намираме го и в следния пасаж: "Всички етнически общности участват в обществения и културния живот. Сред тях се открояват: арменците Вили Казасян (композитор), Крикор Азарян (режисьор), турците Ахмед Доган (политик), Вежди Рашидов (скулптор), евреите Исак Паси (учен), Ицхак Финци (актьор), ромите Сали Ибрахим (поетеса), Софи Маринова (певица)."

Нататък се мяркат Цветан Тодоров и Христо Явашев без артистичния му псевдоним, в близост до музиканти като Милчо Левиев, Райна Кабаиванска и Васко Василев, подсилени от присъствието на поп-рок групи като "Щурците", ФСБ и "Сигнал". Стойко Пеев позира на снимка като хан Аспарух от едноименния филм срещу една от гиздавите моми на Владимир Димитров-Майстора, Мария Гроздева целува медала си от олимпиадата в Атина и май това е всичко. Не се вижда и следа от футболисти или гимнастички, може би за добро.

Навсякъде тонът е неутрален, да не кажем почтителен. Не че очаквахме крайности като в медиите, но



Доган без обръчите е като Гришо без Маша,



като дисидент без чадър, като торта без сироп. И изобщо имат ли шанс постните, бегли скици от учебниците срещу сочността на образите в интернет?

Едва ли някой скоро ще се наеме да изследва бъркотията в главите на учениците, предизвикана от разнобоя в огромния брой източници на информация. То и при възрастните е голяма каша, както се подразбра от класацията на БНТ "Великите българи" (2007) - Азис се оказа до Иван Рилски, Волен Сидеров пред Георги Бенковски, Нешка Робева след Борис III, Ивет Лалова между Кракра Пернишки и Панайот Хитов... Но пък тук му е мястото да напомним, че хаосът е за предпочитане пред системата, по която преди 10 ноември 1989-а телевизията, вестниците и учебниците произвеждаха контролирано еднотипни модели за подражание. В онази позабравена вече действителност единствено вицовете от серията "Златната решетка" влизаха в ярък дисонас, само че тях не ги разказваха пред децата.

От друга страна, в днешните динамични времена на много по-бързо въздигани и смъквани кумири дори учебниците не са сигурна защита за репутацията. Както си влязъл, така може и да излезеш. Не веднага, не и след първото съобщение от типа: "Най-добрият български тенисист Григор Димитров приключи участието си на турнира от сериите "Мастърс" в Монреал, след като загуби от Джак Сок със 7:5, 6:7 (5), 5:7 в среща от втория кръг." Но след година или две на евентуални загуби и пропадане в ранглистата, кой знае, може да се наложи преразглеждане.

Още по-вероятно е, че ако наистина тече сериозна ревизия на "Човекът и обществото" за IV клас на "Просвета", някой в издателството все ще се сети



да махне снимката на Владимир Путин



от страница 66, точно под заглавието "България и Европейският съюз. Връщане към европейските ценности".

Вярно е, че при предишното осъвременяване на учебника през 2009 г. Крим все още беше само тих черноморски курорт със стратегическо значение. Но статутът му се промени и това доведе до криза с последици, за които още е притеснително да се прогнозира докъде ще се разпрострат. А междувременно през февруари 2014 г. Путин поръча на Руското историческо общество да допълни новия единен учебник по история на Русия за средното училище с по-съвременна и "лишена от двойствени тълкувания" информация - включително за анексираната територия, че и срок сложи: до 15 август.

На този фон медийната буря, завихрена у нас през 2012 г. около влизането на Бойко Борисов, Росен Плевнелиев и ГЕРБ в учебниците по история за XI клас, сега ни изглежда леко пресилена. Докато премиерът или президентът на България не се опита да нареди кога и как да се ревизира единственият учебник, всичко ще бъде в рамките на поносимото.





------------

Ех, Европа...

--------------

Търсенето на положителни примери за подражание сред съвременниците е сравнително скорошен повей в образователната ни система. Открай време у нас се залага предимно на историята, когато трябва да се разбуди задрямалият патриотизъм. Но има и един кратък период в началото на ХХ век, когато разбирането за училищно възпитание рязко кривва от общоприетото. Ето какво пише теоретикът Никола Алексиев в "Нашата училищна политика" (1912): "...Ние сме нов народ, който няма нито много голяма, нито много поучителна история. Ние имаме нужда да живеем не в миналото, а с бъдещето. Нашият народ днес се възражда, той се надява и се радва не на това, което е бил, а което ще стане. Задачата на училището е да помага и да усили този устрем напред... А това, училището, ще постигне не като води младото поколение да търси идеали между жалките останки на миналото величие в Трапезица и Хисаря, а когато му отвори вратата на културната работилница на човечеството, като го въведе в пантеона на великите хора в Западна Европа. И с това нашето училище ще помогне повече за създаването на едно младо поколение, изпълнено от искрено желание да работи за благото на своята родина, отколкото ако му пее песни за победите на Крума и Симеона." Но, разбира се, войните слагат край на изблика на либерализъм в училищната политика.