Напоследък темите в информационното пространство или дори просто в живота се ронят разточително и безредно. Буквално като от презряла пита слънчоглед се ронят. Понякога е достатъчно само да ги посочи човек, да ги скицира грубо - българският читател е навикнал да разчита дори недомлъвките, сам да си добавя, сам да си дописва. С тези негови дарби не трябва да се злоупотребява, но пък и някои любопитни истории не следва да се жертват единствено заради това, че седмицата има само един петък. Тук опитваме да спасим някои от тях...



ДЕФИЦИТ

Много информиран човек споделя от екрана: напоследък битовите престъпления не достигат (?) и полицаи и следователи са принудени да дописват бройки, за да поддържат нужното количество в служебните отчети. Това за дописването той не го твърди със сигурност, остави впечатление, че повече го предполага, но човек трудно ще се усъмни, след като знае каква игра с цифрите пада в полцейските статистики. Мъжът е компетентен, бил е високо началство във вътрешното министерство и сега любезно обяснява: понеже с години дребните кражби въобще не се регистрираха или дори регистрирани, се оставяха без последствие, хората претръпнаха и вече не съобщават за разбитите си домове, вили и въобще за обирите, които досега се минаваха като незначителни. Малцина са онези, които заявяват за разбита кола, за отмъкнат касетофон или джипиес. Просто не вярват, че някой ще се хване да ги търси. Пребърканите на улицата или в автобуса граждани също не винаги отиват да се оплачат. Изплакват се вкъщи, в работата, често и пред журналисти. Само това остава: да се сблъскат с откритата досада на полицията и в най-добрия случай да си останат с една монотонна лекция за бдителност и предпазни мерки срещу крадци.

Така, казва специалистът по телевизията, се стига до дефицит от оплаквания. Падат показатели, които традиционно определят обема на полицейската работа. Логиката на този процес (това вече го казвам аз) вероятно безпокои районните управления, а и високото началство. Намаляването на обявените престъпления може да доведе до "свиване" на щата и на милиардния полицейски бюджет! Това никоя партия не може да допусне. Намаляването на престъпността, дори да беше действително, не е в полза на политиците и на тяхната изпитана опора. Но стореното е сторено - те отучиха хората да се оплакват, защото разбраха, че полицията ги пази единствено в песните, и то само ако са поръчани.

Някога бях предложил в печата прост изход от българския криминален пейзаж: ако полицията не може да залови крадеца, пострадалият да си възстанови щетите, като ги приспадне от данъците си. Доколкото собствеността ни е под защитата на държавата, тя да ни компенсира загубите по този начин. Не събра подкрепа това предложение, а трябваше. Има хляб в него...



ПРЯСНО МЛЯКО, 1930

Никога не съм имал хоби, както подобава на приличния гражданин. Нямам търпение, а също и страст да харесвам едно и също занимание. Липсва ми дарбата да се посвещавам, както и скъпоценното качество упоритост. Ако се изключи сбирката от доноси срещу самия мене, натрупана учудващо лесно в годините на развития социализъм, а и след това, никога нищо не съм колекционирал. Едва напоследък почнах да събирам фотографии, рисунки и пощенски картички от Малта, но по по-лесния начин - с компютъра из мрежата. Интересът ми към тази държавица си има дълбоко личен мотив, а самото тършуване из различните сайтове само го разгаря. Сдобих се с отлични картинки, но и това не е колекция, която можеш да подредиш в албум, в класьор или дори в някой салон. Прелистването на стари кадри върху екрана се превърна в едно интимно за мен състояние, което работи и като анестезия на раздялата.

Къщи и улици от миналото. Солари с навити крачоли в изоставени днес солници. Магаре и орач. Знаменитите малтийски автобуси в още първото им издание. Римски акведукти и имперски фортове. Продавач на едро, сниман пред склада заедно с персонала. Пътуващ куклен театър в каручка. Лодки, кораби и пристанища, изгреви и залези. И огромни вълни, разпадащи се върху високи крайбрежни скали. Локомотиви и влакове - единствената жп линия на острова отдавна е премахната, но снимките изобилстват. Отново кози и магарета. И един козар от остров Гозо.

Снимката е озаглавена: "Прясно мляко на Гозо". И е датирана - 1930. Момчето е прекарало козите си в градчето и някаква жена - домакиня или слугиня, се е отзовала на виковете му. То е подложило съдинката й под вимето и дои козата направо на улицата. Ето ти го суперпрясното мляко, продадено на жената направо от козата. Младежът е коленичил, босите му нозе издават, че не виждат често обувки, традиционният за онова време малтийски каскет на главата му е стар и евтин. Може и да е ратай, а не собственик на петте кози, от които продава своята стока, добита от вимето пред очите на потребителя.

Има минувачи в дъното на кадъра, както и една жена, застанала в полуотворената врата на дома си - чака ред или избира животното, което ще поиска да издоят за нея. След осемдесет и пет години вероятно всичките участници в тоя сюжет съществуват вече само на снимката - в дълбините на мрежата. Традицията, ако това е било традиция, дори да е останала, вече е силно изменена. По улиците в Малта обикалят камиончета със зеленчуци, с риба, с прясно изпечен хляб. Шареният бус на сладоледаджията се облива в електронна музика и събира дечурлигата в душните летни вечери. Така нещо е останало от старата снимка, нищо не се изгубва завинаги и безвъзвратно. Нали така?



СЮЖЕТЪТ КАТО ГАЙДА

С романиста Б. пихме кафе на площада пред Народния театър. Нямахме среща - просто се засякохме там. В жегата към нас се присъединиха поетите Вл. и Ч., както и актьорът Ал. Писателят тъкмо бе завършил един роман и си отдъхваше, главно като черпеше наред. Разстрои се, като отказахме нещо твърдо и карахме само на кафе. Единият от поетите склони на халба пиво и Б. веднага се проникна от искрена симпатия към него. От вежливост артистът попита за творческите му планове след завършването на романа. Такива въпроси съм забранил на висок глас, но театралът не го знаеше. Удостоиш ли прозаик с такъв въпрос, рискуваш да се превърнеш в окаян слушател за часове. Но нашият романист не се възползва от въпроса, направо призна, че няма идея с какво ще продължи. Оплака се, че най-трудна му е първата страница и сюжетите му се градят мъчително. Нещо падна от раменете ни и продължихме с клюки и пикантерия. Тогава се изпуснах и разказах за скорошното съобщение, че орел е разгромил дрон във въздушен двубой.

Съобщението, както бе кратко, тъй се и за кратко мярна в мрежата. Някъде в Австралия местен клиноопашат орел се нахвърлил върху прелитащ над района му безпилотен апарат и така го блъскал и кълвал, че дронът победен паднал на земята. Научил се как се нарушава въздушно пространство, демек.

Разбрах, че съм постъпил непредпазливо още като видях обистрения, хищен поглед на романиста. Това е страхотен сюжет, изръмжа той. Ново е, актуално е, има нещо метафизично в него. И почнахме всички да го градим този сюжет, хем да помогнем, хем да си заслужим почерпката. Как някакъв нашенски плутократ съзрял информацийката в интернет. Как вече бил ял попарата на дроновете, с които телевизиите снимат имотите му отвисоко. Как изпратил верни хора в Австралия да го снабдят с такава птица, която да охранява небето над тези имоти. Как това се обърнало в опасно приключение, защото клиноопашатият се оказал защитен вид и да се изнесе, да се пренесе и да се размножи в България, както и да се снабдят него притежателите на олигархични замъци и чифлици, се оказало мъчно и опасно. Как решили вместо птици да се сдобият с яйца, които да излюпят в България. И какви премеждия ги чакали: да се катерят "по скали и по орляци", за да добият тези орлови яйца.

Сипеха се подробности, разкриваха се сюжетни линии, имаше бляскави попадения, както лесно и вдъхновено става при импровизациите и както никога или почти никога не се случва, когато човек седне "над белия лист". Романистът мълчеше и попиваше с угаснала в устата му цигара, на няколко пъти искахме да оставим тази шега, но той натискаше за още, усмивката му угасна, погледът се вкамени и отнесе. Някак си го прекратихме и се разотидохме, още в плен на глупавата си забава.

Вечерта Б. ми се обади вкъщи и почна да ме разпитва за детайли от нашето съчинение на маса. "Записвам го, но някои моменти съм забравил - поясни, - страхотен сюжет, за първи път ми се случва да започвам роман, в който да знам какво ще стане. И главните герои са ми ясни, и началото, и краят. Такъв сюжет е като надута гайда: само си местиш пръстите. Като излезе романът, тогава истински ще почерпя..."

Смаян затворих телефона. Мислех, че романът се пише като стихотворение: не знаеш накъде те води първата дума, първата страници, първата глава. Героите и действието ти се разкриват мъчително и сладостно, изненадват те, водят те и сами избират завръзки и развръзки, сами решават как да протича и как да завърши повествованието. Е, не било така този път! Можело и иначе. Можело да го сглобиш от готови чаркове и да очакваш, че те ще си прилегнат, ще забръмчат и романът ти ще се издигне, ще полети като... дрон.

Развали ми се настроението. После си помислих: "Но пък може в небето да срещнеш истинска птица. Тогава ще видиш ти!"

И ми олекна...