|
| Захари Иванов |
- Доколко едно списание може да е успешно с многообразието от стилове, жанрове и различни направления като изкуство, литература, театър, кино, музика, история, архитектура и др.?
- Отговорите могат да са различни, един от тях е: стига да се списва талантливо. В България в момента няма издания - списания, вестници, които да дават представа за културния живот в България и Европа. Следователно каквото и да е списание, ако се списва нелошо, може да представя редица направления от културата, а и трябва да представя многообразието на артистичния живот у нас и в Европа. Списанието е създадено така - да покаже света на нас и нас на света.
- Да отидем към книгата. Вече години наред правите срещите "Да върнем книгите при хората". Успявате ли и наистина ли се връщат?
- Сериозен отлив според мен не е имало, а той беше по принуда, тъй като книгите са скъпо удоволствие. Няма начин една книга да струва 20 лева и да си я купи всеки.
- Да, но по света са още по-скъпи.
- Напротив - по света са много по-евтини. При 1500 евро заплата на един австриец книгата му струва 20 евро, което за нас при 300 лева би значело 4 лева. Другият начин за измерване е журналистическият: "В България месото е най-скъпо" и "В България месото е най-евтино". Измерването е съотношение приходи-разходи, а не абсолютна величина. Аз смятам, че българинът чете. Сред недостатъците, които има, притежава и този.
- Защо да е недостатък?
- Шегувам се, защото всичко, с което ни определят нас, българите, по света са все недостатъци. Българинът чете. Ние искахме да върнем книгите при хората не като тираж, а като място, където всеки може да си купи книга или да я получи. В малките градчета и селата няма вече книжарници, но има пощенски станции. Със съдействието на "Български пощи" ние върнахме книгите точно там. И отговорът на въпроса дали българинът чете е, че за две години бяха продадени над 100 000 книги извън София. Това значи, че някъде хората искат да имат книгата до себе си и да я четат.
- Това обаче показва, че разпространението не е добро.
- Естествено. Ние направихме програмата "Да върнем книгите при хората" и със съдействието на Българско национално радио, на вестници, на телевизии и я задвижихме. Сега движението замира по простата причина, че интересът към други събития е по-голям, отколкото към културата, но задачата на всеки, който се занимава с тая неблагодарна дейност, е да отиват книгите и всичко, което се отнася към културата, там, в малките градчета и селата.
- Защо други събития да влияят на културата? Тя не е ли константа?
- Тя не е константа, защото е свалена до нулата и ако я приемаме за постоянна величина, то тя е нулева. Културата иска подкрепа, защото не дава нищо предметно, до което можеш да се докоснеш. Това няма смисъл да си го доказваме. Тя обаче е духът, а той - перспективата на една държава. И тя трябва да се подкрепя. За съжаление в България тя се подкрепя от определени среди и кръгове. Основно от общините, и то не от всичките. Аз не мога да правя изводи за цялата страна, но е факт, че културният живот в по-голямата част от градовете е замрял.
- Това не е ли следствие от многото реформи да закриваме театри, опери, галерии, музеи?
- Съгласен съм. Закриваме, закриваме... А кога ще откриваме? Като свършим с икономиите ли?
- Как се опитвате да преборите това определение, че ние сме малка държава и нямаме поле за голямо развитие и като следствие нямаме какво толкова да покажем на света?
- Това, което имаме - това е. Не ни е нужно поле за голямо развитие. Ние създадохме Асоциация на софийските писатели, без да се разделяме по цветове, защото културата има един цвят. И се опитваме да установим много сериозни контакти с близките държави - Сърбия, Гърция, Турция, Македония, Хърватска, Румъния. Смятам, че в международен план българската литература напълно си оправдава името и прилагателното "българска" и трябва всички, които можем и с каквото можем да й помагаме.
- Добре, но тогава от колко писателски съюза има нужда България?
- Според мен българският писател и българската литература нямат нужда от съюзи. Имат нужда от професионални сдружения, които могат да се създават, да се роят, да се обединяват, да се разединяват и да се закриват. Литературата и българските писатели не се нуждаят от разделение. И може би нашата асоциация е опит за сдружение на талантливи писатели, които имат общи допирни точки. Според мен съюзите трябва да си останат в миналото и да няма връщане към тях. А може би и исторически не е необходимо. По този начин човек може да се надява, че посредствеността, а тя е неунищожима, няма да бъде подкрепена в този масов план, в който някога тържествуваше.
- Защо настана това разслоение с тия писателски съюзи?
- От субективна гледна точка според мен е заради желанието на определени писатели или групи да се утвърждават и да имат водеща роля. От политическа гледна точка пък, за да се подкрепят т. нар. промени. Но днес разделянето на писатели по съюзи и политически предпочитания е вече отживелица.
- Издадохте "Антология на българската поезия XXI век". На какъв принцип подбрахте авторите, та нямаше сърдити нито по политически, нито по творчески причини?
- Тя включва писатели, които са издали книги от 2000 до 2015 година. Критериите за обективност са много сложни. Обърнахме се към писатели, които познаваме, а чрез интернет и културни издания съобщихме за това начинание. Всеки автор можеше да представи от 5 до 10 стихотворения, сам да си напише автобиографията, сам да си подбере снимките. После беше изградена редакционна колегия, която включваше представители на различни творчески съюзи и на различни литературни направления. Никой нямаше право да води диалог по темата "Този е наш, този не е наш". Голяма роля изигра Михаил Неделчев, който каза: "Ето я българската литература за тези 15 години. Такава е, каквато е, и нека я представим в цялото й възможно многообразие".
- Кое е мерилото обаче за стойностно и не в литературата? Ние забравихме един Емилиян Станев, един Ивайло Петров, един Радичков, да не говорим за Смирненски и ред други писатели, издавани на по 30-40 езика. С какво ги заменяме?
- Те са мерилото и ние не ги забравяме. Издават се кой повече, кой по-малко, четем ги и искаме или не искаме, те са нашето мерило. Друг е въпросът доколко се учим от тях, доколко има приемственост и дали ги възприемаме като база, върху която трябва да стоим. Няма съвременен писател, който да е направил това, което те, но остава надеждата да го има. Да вземем един Христо Бойчев, неговите пиеси не слизат от европейските сцени. Но не го играят в България, защото ние си се знаем: "Ние сме големи драматурзи, какво да прави между нас Христо Бойчев?"
- Пътувате непрекъснато из страната. Ясно е, че София се отличава от културния живот в провинцията. Доколко?
- Много. Най-напред тя има общинско ръководство, което подкрепя културата. Има и материалната база, върху която да стои културата. В по-голямата част от общините в страната въобще не мислят, че в тях има писатели, че има музиканти, които трябва да се изявяват по някакъв начин, че има артисти, които довчера са играли в театри, а днес са гладни. Може би дотам са им възможностите на общините, но разликата, по мое мнение, е непреодолима.
- Е, тогава накъде ще върви българската култура?
- Според песента на Висоцки "тича на място", но в това тичане на място се откъсват отделни имена, автори, книги, произведения на пластичните изкуства, музикални произведения, които дърпат напред. Рано или късно нашата култура ще се впише позитивно в Европа. Специално за писателите ще кажа, че са сред най-талантливите хора на континента. Ние превъзхождаме по емоция и по широта на мисленето европейската литература.
- Не е ли това връщане към вечния въпрос за взаимоотношенията на славянската и другите култури?
- Бих казал не славянство, а климатични пояси. Не славянството въобще, а южното славянство, и не Европа въобще, а Испания, Италия, Гърция, които дишат и раждат емоция и красота. Просто сме народ с безкрайно много негативни качества, но много талантлив.
