Преди година получих обаждане, че американски гражданин е бил заразен с ебола, докато е работил като мисионер в Либерия. Дали "Емъри юнивърсити хоспитал" би го приела за лечение? Разбира се, че казахме "да". Кент Брантли бе приет в отделението за тежки заразни болести на 2 август 2014 г. Той бе първият човек, лекуван от ебола в САЩ. Трима други пациенти също щяха да се присъединят към него, поставяйки ни в центъра на обществените критика и дебати.

Повечето от враждебните имейли, които получих в тези ранни дни, се основаваха на тревогата, че няма да успеем да удържим вируса и ще застрашим американското общество. Обхванати от паниката, че "ебола идва в САЩ", хората пропускаха истинския въпрос - как предотвратяваме излизането от контрол на заразните болести?

Отделението за тежки заразни болести на "Емъри" бе построено през 2002 г. заедно с Центъра за контрол и превенция с цел в него да се лекуват учените, изложени на силно разпространими заболявания. Допреди миналото лято там



бяха лекувани само двама пациенти,



за които имаше подозрения, че са силно заразни и тези подозрения не се оправдаха. Но служителите тук - всички те са доброволци - минават през специално обучение на всеки няколко месеца. Така че знаехме как да се грижим за пациент с ебола.

За 72-та часа от това обаждане до пристигането на д-р Брантли в болницата екипът се събра, за да прегледа и изпробва процедурите. Опитвахме и да преборим страха с факти. Провеждахме срещи с останалия болничен персонал, за да отговорим на въпросите им. Направихме и пресконференция, на която говорихме за ебола, за изолационното ни отделение и защо американците не бива да се боят от тези пациенти.

Ебола продължава да се разпространява в Западна Африка. Обаче кога за последно видяхте голям репортаж за борбата с болестта и за превенцията от бъдещи епидемии? Най-голямата опасност не е ебола, а късата ни памет.

Независимо дали се дължи на апатия или скука, малкото внимание, което публиката отделя, поставя под заплаха общественото здраве както в развиващите се държави, така и в САЩ. Ако искате доказателство, просто се върнете към епидемията от ебола в началото на миналата година.

Вирусът опустоши Либерия, Сиера Леоне и Гвинея, защото те



нямаха здравна инфраструктура,



която да го идентифицира и ограничи. Неправителствените организации се опитваха да говорят за тези проблеми в региона, но по-голямата част от усилията им изглеждаше като молба за спонсорство. Много организации се фокусираха върху една-единствена болест, без да се занимаят с основните проблеми, които позволяват на тези болести да се разпространяват.

Секси е да говориш как ще спреш маларията или дори ще изкорениш ебола. "Изграждането на устойчива инфраструктура за общественото здраве" просто не звучи толкова добре. Но това е най-важната стъпка, ако искаме да се предпазим от други големи епидемии. Същото се отнася и за САЩ.

Макар че нашето здравеопазване е много по-напред от това на бедните на ресурси нации, то се показа плашещо неадекватно, когато се сблъска с ебола. Всички болници в САЩ трябва да имат планове за бързо реагиране, но паниката и проблемите показаха, че болниците са готови предимно за събития с много жертви. Такива са самолетните катастрофи, които изискват провеждане на много хирургически операции. Но те не могат бързо и безопасно да идентифицират, ограничат и да лекуват тежко заразни болести.

Сега болницата ни работи с правителството по няколко проекта, които да подобрят реакцията в спешни ситуации. Ще развиваме методи да измерваме доколко служителите са готови да лекуват ебола. Ще оценяваме регионалните и щатските центрове за лечение на ебола и ще правим образователните материали за вируса. Имената на тези проекти обаче ме тревожат. Във всяко от тях присъства думата "ебола". Какво ще стане след няколко години, ако няма повече случаи на ебола?

Често ме питат каква ще бъде следващата епидемия. Винаги казвам, че мога да обещая две неща: че



винаги ще има следваща епидемия



в следващите няколко години и че няма да бъде това, което сме очаквали. "Следващата ебола" вероятно няма да е ебола изобщо и докато стратегиите и протоколите, които преподаваме сега, работят при всяка зараза, аз се боя, че данъкоплатците и фискално консервативният Конгрес ще изгубят интерес, ако няма непосредствена заплаха.

Отделението за тежко заразни болести в "Емъри" съществуваше повече от десет години, преди изобщо в него да влезе действително болен пациент. Когато това се случи обаче, ние бяхме готови. Не можеш да обучиш екипа си така за един ден. Сега трябва да гарантираме, че следващия път нацията ще бъде готова.

Миналата година променихме цялата парадигма на грижата за болните от ебола пациенти, като показахме, че дори най-тежко болните имат шанс за възстановяване при агресивна грижа. Доказахме, че тя може да бъде доставена безопасност, без да заплашваме здравето на медиците или на обществото. Но това, което сме научили, няма да помогне нито на Западна Африка, нито на САЩ, ако не поддържаме и не подкрепяме системите, с които да прилагаме знанието си.



*Авторът е директор на отделението за тежки заразни болести в "Емъри".