През май 2015 г. "Ислямска държава" превзе съвременния гр. Палмира в Сирия. Намиращото се там световно културно наследство на ЮНЕСКО е изумителен археологически комплекс, без аналог. През II в. този град оазис в сирийската пустиня бил едно от най-великите и богати селища на света с население колкото на днешен Кардиф. По-голяма част от античната гражданска и ритуална архитектура е оцеляла до наши дни. Вероятно най-впечатляваща е улицата с колонади, дълга повече от километър. В античността търговци от целия Близък изток са минавали по този път със своите подправки и топове коприна към религиозния център на града, забележителния храм на Бел и стотиците статуи.

Бъдещето на това изключително място е несигурно. Във времето на първоначалната окупация сирийска опозиционна радиостанция излъчи интервю с командира от "Ислямска държава" (ИД) Абу Лаит ал Сауди, който увери, че само идолопоклонническите статуи ще бъдат разрушени. "Колкото до историческия град, ще го запазим и той няма да понесе поражения, ако е рекъл Аллах". Каквито и божества да населяват фантазията на ИД обаче, трябва да са капризни и в лошо настроение.

На 23 август 2015 г. бе съобщено, че храмът на Баал-Шамин, една от най-добре запазените и уникални сгради в комплекса, е взривена.

Палмира не е просто забележителен археологически обект, чудесно запазен, възстановен и управляван. То е и най-добрият



контрапример от античността на фашисткия монокултурализъм



на ИД. Благоденствието на античния град растяло благодарение на способността на местните хора да търгуват с всички, да интегрират ново население, да приемат разнообразни култури влияния, да се кланят на множество божества, без това да създава конфликти и напрежение. Болезнено е да го кажем, но ИД е избрала мишената си изключително добре.

Палмира става значима през I в. Разположена в плодороден оазис насред сирийската пустиня, тя била естествена спирка на пътуващите към "западните" градове Дамаск, Емеса - днешен Хомс, и Апамея и към долината на Ефрат на север. Най-ценни за просперитета на града обаче били южният и югоизточният път към Червено море и Арабския залив, откъдето идвали екзотични стоки от Индия, Индонезия и Китай. Археологическите останки свидетелстват за момент, когато градът забогатява от данъците - до 25 на сто от търгуваните стоки и, разбира се, от водата и другите предимства, които богатият оазис монополизира.

Първите заселници са араби и арамейци. С разрастването на града местните номади пускат корени тук, към тях се присъединяват и имигранти. Идващите общности запазват културната връзка с родните си места чрез боговете си. В Палмира имало култ към разнообразни божества, идващ от териториите на днешен Ирак, Саудитска Арабия, Ливан, палестинските земи. Имало и мистериозен безименен бог, който е обект на множество научни спекулации днес. Но градът имал и силна



колективна идентичност



Древните градове в Близкия изток обикновено се кланяли на божества в триади и Палмира не правила изключение - на Бел, Ярхибол и Аглибол се кланял целият град, независимо от етническия произход на хората. Храмът на Бел (който също бе разрушен - бел.ред.) бе в края на еднокилометровата колонада.

Древна Палмира била белязана и от политическата география. На изток била империята на партианците зороастрийци, разположена на територия на съвременен Иран. На запад е средиземноморският басейн, доминиран от Рим. Всъщност Рим пръв стига до Палмира и оставя там още един пласт културно богатство. Но колоните и капителите, които са характерни за архитектурата на храмовете, както и театрите, баните и акведуктите не са наложени насила от римляните - палмирците сами решават да възприемат тези влияния на далечната цивилизация и наемат майстори да ги построят. Освен това те въвеждат и някои форми на гражданското управление в града от гърците - местните благородници управляват града в съвет, както било в Атина, Коринт или Делфи.

Тази комбинация от културна хибридност и икономически нюх всъщност е толкова успешна, че Палмира започва да развива свои имперски амбиции, избуяли през III в., когато Юлия Септимия Зенобия се обявява за кралица и за известно време отнема от римляните големи части от Сирия и Арабия и заплашва дори Египет. Император Аврелиан възстановява римския контрол. Победата над Зенобия бележи началото на края на разточителното многообразие и археологическа прелест на Палмира. След 100 г. Римската империя вече е християнска и възможностите за теологични и съответно архитектурни иновации са отминали. През VII в. идва мюсюлманската окупация и тогава градът е погълнат от Омаядския халифат в Дамаск.

Макар християните и мюсюлманите да променят използването на зданията в града за църкви, джамии и крепости, те не ги разрушават. Но варварството през XXI в. заплашва да ги унищожи. Наследството на Сирия в момента е мишена на атака от безпрецедентна смес от религиозен абсолютизъм, постколониално недоволство, повърхностна политика на идентичността, пиромания и юношеско безумие. Ужасяващата ирония е, че е застрашена точно Палмира - античната икона на културното многообразие.