Ако Русия някой ден сглоби замисления Евразийски съюз, ще се изненада много - ние вече ще бъдем там и отвътре ще й даваме съвети какво да прави. Докато Москва е на етап планиране и съгласуване на проекта с други правителства, ние наливаме основите му, като смесваме народен бетон от европейци и азиатци. Работата напредва толкова бързо, че слагаме добавки и от Африка (на първо време от северната й половина).

"Евразия тук и сега"

е летният шлагер на Европейския съюз, който ще звучи на първата сесия на Европарламента след ваканцията, както и на всички задаващи се големи срещи в ЕС през новия политически сезон. Нищо чудно той да оглави топкласациите на ЕС за всички времена, защото ще даде нов смисъл на европейската интеграция, включваща не само 28-те страни членки, но и народите на Сирия, Ирак и Афганистан, които дори не са преговаряли за членство.
Предстои да се преработят основополагащи документи. На първо време под въпрос ще бъде Шенгенското споразумение за пространство без вътрешните граници в ЕС, съчетано с Дъблинския регламент за интегриране на бежанците в първата страна от ЕС на тяхната регистрация. Може да се каже, че и двата документа са овехтели, защото някои държави възстановяват контрола си по вътрешните граници на ЕС, а движението на бежанците стана еднопосочно от югоизток на северозапад и никой не вярва, че ще бъдат върнати в страните, където най-напред са стъпили на европейска територия. Онези държави от ЕС, които откажат да интегрират бежанци от воюваща Азия, може да пострадат от затруднен достъп до европейски фондове, което означава, че европейската интеграция ще стане функция на евразийската интеграция. Поне такава идея разви на 31 август Австрия, за да стимулира по-голяма гостоприемност у държавите от Източна Европа, които в момента се държат като рехави отбранителни крепости по пътя на човешкия поток Изток-Запад. Германия отхвърли идеята, защото още е склонна да приема бежанци, но количествените натрупвания водят до качествени промени, както смята германският философ Хегел, и не е сигурно какво ще мисли "мама Меркел", когато осиновените й деца от Азия и Африка започнат да й тежат твърде много. Миналата година се увеличиха с 200 000, тази година ще нараснат с 800 000, а догодина един-два милиона ли ще приеме?

Европа е в политическа парализа, защото правилата й не позволяват да реагира адекватно на нестандартните проблеми, които внезапно я връхлетяха. Разбира се, тя не е жертва на природно бедствие, а на последиците от собствената си политика, в която допусна поне



две фундаментални грешки:



първо, подведе се по американските илюзии, че демокрацията се сее с демократични бомби, разчистващи терена от диктаторските режими в Северна Африка и Близкия изток; второ, провокира чрез т. нар. източно партньорство смразяване на отношенията с Русия, която би могла да е липсващият балансьор в Близкия изток (примерът с Иран е показателен). С най-добри демократични намерения Европа се оказа съучастник в подстрекаването на граждански конфликти в Арабския свят и в Украйна и няма на кого да се сърди, освен на себе си. За разлика от войните между държавите, които сплотяват народите в националните граници срещу външни врагове, гражданските войни ги разединяват и принуждават хората да се спасяват поединично чрез бягство от вътрешните врагове, което наблюдаваме в момента. Евросъюзът трябва да е доволен, че поне по отношение на Украйна се опомни навреме и съдейства през февруари за споразумението от Минск, което замрази конфликта и предотврати евентуална бежанска вълна и оттам.

За да не се депресираме от чувство за вина, бяхме призовани на 25 август от върховната представителка на ЕС по външната политика Федерика Могерини "да разберем, че взаимните обвинения няма да ни приближат към положителен резултат. Не е важно да казваме кой не си е написал домашното. Важното е как да се изправим заедно срещу това предизвикателство и как да се справим с проблема единни", каза тя. Така да е. Каквото било - било. Да видим какво правим нататък, защото проблемите искат спешни колективни решения, каквито в момента нямаме.

Идеята за разпределяне между всички държави на бежанците се оказа ялова не толкова заради съпротивата на страните от Източна Европа, която е осезаема, колкото заради нежеланието на бежанците да се заселят там. Неохотата за съжителство и от едните, и от другите не произтича от расови и верски подбуди, каквито подозрения възникнаха, а от съвсем прагматични икономически съображения. Трябва да се разбере, че



бежанците са едновременно и икономически имигранти



Те бягат от родните си страни не просто да си спасят живота на безопасно място, но и да си намерят по-добро бъдеще. Иначе щяха да се установят в най-близката приемаща държава и да чакат там първа възможност да се върнат у дома. Те обаче имат друго поведение - прекосяват пеша огромни разстояния, пътуват по море и суша с рискови превозни средства, минават транзит през няколко държави (включително и от ЕС), за да стигнат до богатата Северна Европа. Там искат да се заселят - в Германия, в Швеция, дори в Норвегия, към която намериха маршрут през цяла Русия до най-северните й граници. Едва ли страхът от ислямистите и талибаните ги е гонил толкова дълго, та не смеят да спрат никъде, освен в отдалечения север.

Истината е, че макар и регистрирани като бежанци, тези хора няма да пожелаят да се върнат след години - дори да се възцари мир и икономическа стабилизация в родните им страни. Европа ще трябва да реши



какво да ги прави



Изграждането на временни лагери ще бъде равнозначно на създаването на нови гета, които ще бъдат след време развъдници на още по-тежки проблеми от съществуващите вече арабски, африкански и азиатски гета в Западна Европа. Ромските катуни от Румъния и България, с които някои западни правителства от пет години водят упорита борба, ще изглеждат като увеселителни паркове в сравнение с бъдещите струпвания на големи маси безработни и лишени от перспектива хора.

Спомнете си косовските бежанци от края на 90-те години, приети състрадателно в Германия, Холандия и други държави. Колко от тях пожелаха да се върнат след войната? Случи се обратното: те станаха магнит за албанците, които продължиха да напускат Косово, въпреки че вече можеха да се радват на независима и относително мирна държава. По техния маршрут сега вървят и сирийците, които минават през Прешево край Косово, но не се отбиват да се заселят там на безопасно място, а продължават към Германия. По същата причина не се отбиват и в България, откъдето самите българи се изнасят, а я заобикалят или минават транзит през нея. За да се осигури място за сирийци, иракчани, афганистанци и други бягащи от войни, някои европейски държави заявиха категорично, че спират да приемат имигранти от Балканите, защото по тяхна оценка те имат гарантирана сигурност у дома си. Странно защо минаващите през Балканите бежанци не остават да се насладят на тукашната безопасност?

Насищането с имигранти има предели дори в най-богатите европейски държави. Постепенно състраданието ще отстъпи място на досада и принудителна търпимост, а сетне и на засилваща се нетърпимост. Европа няма да реши проблемите на Близкия изток и Северна Африка чрез насърчаване на бягство на народите им. Колкото и да не желае да признае отговорност за създадените проблеми, тя трябва да се постарае да помогне за преодоляването им, за да се решават там, където са възникнали, а не на нейна територия. За целта е важно



да се посочи коя е главната заплаха



и да се започне от нея. По този въпрос ЕС няма единна политика, макар че има общ "външен министър". На 25 август френският президент Франсоа Оланд каза на годишната си среща с френските посланици, че в Сирия "най-напред трябва да се неутрализира (президентът) Башар Асад". Ако питате поляците и балтийците, сигурно ще ви кажат, че най-напред трябва да се неутрализира президентът на Русия Владимир Путин. Само че нито едното, нито другото ще опечали главорезите от "Ислямска държава", които посяха ужас в Близкия изток. Те няма да се разбягат и от въздушните набези на антитерористичната коалиция, към която може да се присъедини и Русия. Някой трябва да слезе на земята и да се разправи с тях на терен. Засега единствената ефикасна сухопътна сила, която забавя напредването им, е армията на Башар Асад. Но той няма да се справи сам. Тук е много важно



ЕС и НАТО да преодолеят горделивостта си



и да преценят кое е голямото зло и кое - по-малкото. Никой не очаква да пратят сухопътни части в Сирия, но могат да изиграят важна роля по правилото "врагът на моя враг е мой приятел". Не само Башар Асад е враг на джихадистите и трябва да бъде насърчен да си върши работата, но и милионите бягащи хора от Сирия и Ирак. Сред тях има много млади мъже, които могат да бъдат мотивирани и обучени да се върнат като доброволци, за да воюват с главорезите за родните си места, координирано с другите им противници. Големите учения на НАТО "Атлантическа решителност" щяха да имат по-голям смисъл, ако се занимаваха не с хибридни, а с реални заплахи за европейската безопасност, които прераснаха в евразийски заплахи.