През 2007 г. днешният съпредседател на Патриотичния фронт Валери Симеонов стигна балотаж в Бургас. Колегата му националист Славчо Атанасов стана кмет на Пловдив, а четири години по-късно друг тогавашен и днешен патриот - Искрен Веселинов, участва на втори тур в Русе. Някъде тогава Волен Сидеров не беше човек без значение - яви се на президентски балотаж с Георги Първанов.

"Живеем във все по-разломен свят, цивилизациите буквално се сблъскват." (Хънтингтън) Провинциалните драми в българското село Розово от миналата година са като дребни "Радини вълнения" на фона на катаклизма, преживяващ Стария континент. България в момента е относително по-спокойно място, но географски и културно е



разположена на ръба, на линията на разлома



Върху тази изключително благоприятна за национализъм почва обаче българските националистически партии.... задълбочават своята криза.

Стойността на политическите формации, тежестта им пред електората проличава най-добре при избори. Дори и местни. Тазгодишните все още не са минали, а някой от гореизброените стари герои участват отново. Но те нямат абсолютно никакъв шанс да повторят доброто си представяне - знаят го дори самите те. Липсват и други лица от националистическия сектор, които могат да направят пробив във водещите градове. Затова е редно да се запитаме - защо, когато Европа и България "плачат за национализъм", родните такива партии са отслабващ изборен фактор.

Първото обяснение е функционално. В момента националистическият сектор е разделен на три равностойни части - НФСБ, ВМРО и "Атака". Първите две формации не пренесоха коалицията си на местния вот. Велико Търново, където ВМРО издигна Пламен Лекгоступ, а НФСБ шумно се разграничи, е най-крещащият, но не единичен случай. На много места двете партии са разделени, национализмът участва на тези избори по три отделни писти (с "Атака"). В периода на възход на национализма (5-6 години след 2005 г.) целият този сектор бе много по-единен. Има ли роене, има упадък, а точно този упадък бе



правопропорционален на роенето на "Атака"



Тук ще прибавим и факта, че национализмът не роди нови читави лица. Самият факт, че кандидатурите на Славчо Атанасов в Пловдив и Искрен Веселинов в Русе се повтарят, говори точно това. И във Варна всеки момент НФСБ ще издигне човек, който вече никой не помни за кой път се кандидатира (втори ли, трети ли - толкова често и толкова безинтересно).

Втората причина за националистическия упадък се дължи на факта, че този национализъм, който се роди в последните десетина години, не пося трайни семена сред електората. По-скоро бе от рода на добре познатите проекти, които се появяват, растат, достигат пик и после залиняват. Това бяха чисто пазарни продукти, появили се след конюнктурно търсене, със срок на годност. По всички личи, че срокът привършва. Не че няма да има утре национализъм в България, не че трите днешни националистически партии ще загинат от раз... Но отдавна са преминали своя апогей. Друг такъв може да има при други носители - хора и партии.

Стигаме и до още един въпрос. Той е вече обсъждан - доколко този нов български национализъм, появил се с "Атака" преди десетина години, бе точно такъв; не бе ли това по-скоро някакъв ляв отговор на одеснялата ни действителност; когато през 2013 г. "Атака" възкръсна от нищото, това националистически порив ли бе, или ляв. Лявото и националното се припокриват у нас по много причини (например през 1989 г. излязохме от лява диктатура, елементите на модерността - НАТО, ЕС, либерализъм, капитализъм, отворени граници..., се схващаха като "десни"; хората, които бяха срещу "дясното", бяха не само леви, но и националисти, доколкото национализмът по дефиниция е консервативен, винаги е срещу промените). Тази стара тема трябва да бъде припомнена, защото днешното родно националистическо разлагане може да бъде тълкувано именно



като разновидност на лявата агония -



нейно продължение (ако пак върнем времето назад, ще забележим, че лявото и национализмът съвпаднаха и с възхода си - средата на миналото десетилетие).

Стигаме обаче до най-базовата причина за упадъка. Тя е и отделна, и като майка на всички гореизброени - липсата на способност на национализма да обговори по нормален начин належащи, нужни и интересни теми. Не знам защо, но и у нас, и в Европа националистическите лидери са или откровени шутове, или непременно лоши (искат да бият, гонят, мразят). Така всеки нормален човек, който не бие, не гони и не мрази, остава чужд на национализма, по него се лепят предимно маргинали. Нормалните хора странят от всичко това, дори и да споделят идеите и тревогите на национализма.

Днес поводи за тревоги много - достатъчно е просто да включим телевизора. Но ако реалността излезе от телевизора и ни залее, българските националисти няма да се увеличат. Причината пак е последната, най-важната.