В началото на хилядолетието, сред еуфорията на глобален икономически разцвет, далеч преди кризата от 2007-8 г. да спука инвестиционните балони, индустриалните страни изпитваха глад за работници. Не ги намираха у дома, затова местните фирми инвестираха в новите икономики, изнасяха дейности към страни с евтин труд и среда, индустрията за изнесените услуги (outsourcing) се удвояваше на всеки три години. Тогава бързо се разви теорията на миграцията, нов дял в икономиката на труда или HR (human resources, човешки ресурси), както е модерно. И после



кризата попари експанзията,



депресията обърна всички тенденции. САЩ, а след тях и Европа заложиха на политиката insourcing: връщане на производствата у дома, използване на вътрешни източници на труд, дезинвестиции. Кредитни улеснения и отрицателни лихви - достъпни изключително в старите индустриални центрове, но точно обратното: строга финансова дисциплина (остеритет) и кредитни рестрикции в периферията усилиха центростремителния ефект. Световната икономика се сви географски, индустриалните ядра се уплънтиха, бизнесът в периферията отъня. В началото на това лято, едва няколко процента ръст на брутния продукт изправиха Германия пред дефицит на работна ръка. Статистиката преброи едва 300 хил. безработни - практически пълна заетост* на фона на близо 100 милиона заети в страната. Този



глад за работници взриви миграционната вълна,



защото именно незабележимият, но постоянен натиск на бизнеса накара кабинета да реши, че "Германия ще приеме всички търсещи убежище". Решението беше прието с бурно одобрение на бизнеса, но отприщи грамадна, неуправляема вълна от пришълци, та дни след гръмката покана Германия затвори границите. Логично, защото поканата бе поредното необмислено решение след дългогодишната едностранчива икономическа политика, довела до днешното състояние на пазара на труда. Ако дълго време не поливаш едно растение, трудно ще го спасиш, ако след това го удавиш във вода. Подскачането от една към друга крайност не балансира грешките, а усилва ефекта им. Сега



няма изход от миграционния капан:



От една страна, индустриалният Запад - най-вече Германия, която излиза от депресията, - има остра нужда от имигранти. От друга страна, обществото не може нито да поеме, нито да приеме човешкото цунами. Икономиката на миграцията на базата на сериозни изследвания доказва, че само вносът на човешки ресурс запазва и усилва конкурентоспособността на индустриалната икономика. Имигрантът е готов да работи за заплата, която за местния гражданин е немислима. Ако един "обезверен" германец зареже държавната хранилка Харц IV и реши да работи, той трябва да взема поне 1800 евро заплата, та да запази стандарта на живот, който държавата му осигурява - без да работи. Каква заплата ще го примами да се труди, за да живее по-добре? 2000, 2500 евро? Един имигрант ще приеме същата работа за половината, за 1000 евро. Той няма право на Харц IV и помощи. Доказано е, че



имиграцията не намалява заплатите



на местните, тя запълва работни места, които не могат да бъдат заети от местните - онези, които при заплатите в страната остават празни: съответната дейност ще е на загуба и изобщо не се извършва. А там, където е жизнено нужна, тя се субсидира. Евтиният труд съживява зарязани дейности, прави отново конкурентоспособни цели замиращи отрасли, сваля издръжката на комуналните дейности и свива разходите на бюджета. Икономиката на миграцията доказва, че ако бъдат премахнати всички пречки пред преселниците, общият продукт на света поне ще се удвои. Изтъкват се



четири аргумента в полза на миграцията:



Първо, тя увеличава брутния продукт на приемащата страна, защото производството там става по-конкурентно. Второ, тя запълва дефицитите на труд. Трето, напук на страховете, тя подпомага фиска, защото имигрантите плащат на бюджетите повече, отколкото получават. И четвърто, намалява дупката в пенсионната система, защото мигрират предимно млади хора, те пристигат в трудоспособна възраст и по-дълго от местните плащат осигуровки. Икономистите обикновено свършват аргументацията тук и пропускат решаващия, пети мотив, който бизнесът и политиците винаги имат наум:



имиграцията сваля и задържа стандарта



на живот на приемащата нация. Вярно, че имигрантът не се конкурира с местните за вече заетите работни места, затова не сваля средната заплата. Но увеличеното предлагане на труд има и динамичен ефект: задържа ръста на заплатите, променя структурата на производството, като стимулира откриването на нископлатени работни места с ограничени социални привилегии, даже дава възможност да се отменят или ограничат съществуващи привилегии. Имиграцията увеличава раждаемостта, т.е. предлагането на труд в бъдеще. Изобщо имиграцията изравнява с течение на годините условията на труд в света. Има обаче



алтернатива на миграцията,



която трябва да се стимулира от разумната икономическа политика: териториалната диверсификация, глобализацията. Вместо да се струпват стотици милиони мигранти в старите индустриални центрове на света, да се насочват инвестиции и да се създават нови работни места в икономическата периферия. Ясно е, че националният егоизъм пречи на САЩ и Стара Европа да видят предимствата на балансираното решение пред временните ползи от миграцията.

- - -

* Германия крие огромна армия незаети трудоспособни, които не търсят работа, а живеят на държавна издръжка по програмата Харц IV, която им осигурява безплатна квартира, комунали и здравни услуги, плюс малко под минималната заплата джобни пари. В пика на кризата "обезверените" стигнаха 10 млн., в момента са към 8 млн. души.