Приятелката ми Жана се завърна от Истанбул приповдигната и заситена от пътуването. Бе скитала с карта в ръка от пукването на деня, бе снимала и записвала и бе подреждала видяното в паметта си и в паметта на компютъра. Особеното в случая бе, че тя не за първи път преброжда стръмнините на мегаполиса, нито пък възнамерява да е за последен. Просто туристическите програми в наши дни са недостатъчни за пътник с интереси като нейните. Впрочем, те са цяло семейство историци и понякога нашествията им край Босфора са направо групови, но градът сякаш не бърза да им се разкрие и винаги остава още нещо да се "копне", още нещо да се разгърне.

Разбирам я отлично. Стъпих там необяснимо късно. Все си казвах, че ей го Цариград под носа ни, лесно се стига, а когато наистина попаднах, бях неподготвен за магията и шемета на този световен кръстопът, вибрациите на недрата му ме държаха неспокоен, магнитното поле между континентите, почти допрени в него, ме изпълваше с вътрешно електричество и любопитство, което изгаряше съзнанието. В този град любопитството е като страдание. То не може да бъде заситено. Но може да бъде утешено. Пластовете на отминалите хилядолетия се излагат по склоновете сякаш в нарочен разрез. Цветовете и фактурата им, подредени един върху друг, примиряват човека със съзнанието за мимолетност. Тътенът, който друса цялото ти същество, е като ехо от стъпките на великите преселения. Единственото, което знаеш със сигурност, е, че този град не трябва да се гледа наведнъж и че всичко, което се изпречва пред очите, сякаш идва нарочно, за да закрие онова, което си видял преди него.



Показва ни града Зюлфю Ливанели, писател от кръга на "Балканика"



В онзи момент знаех само, че е прозаик, че живее повече в чужбина. Още не бях научил, че освен това е и кинематографист, композитор, признат в Европа и Америка. По-късно прочетох един роман на български и почнах да осъзнавам и да подреждам новините за него от изкуството и политиката. Тогава не знаех това, тогава помислих съвсем сериозно, че е историк, защото начинът, по който разлистваше историята на града и на империята, бе увлекателен, грабващ. Разкриваше я както художник понякога ръкомаха с четката и оставя на платното едри, акцентирани образи, неповторими детайли, които съзнанието ти после не може нито да размести, нито да изхвърли. И ако цялото платно с времето ти се размива и изплъзва, тези детайли остават завинаги твое притежание. От тях ти през годините възстановяваш цялата картина на спомена, именно чрез такива мимолетни, небрежно драснати подробности съживяваш и скицираш разпиляното си минало.

В онази слънчева есен край пролива писателят Ливанели ни показваше дворци и минарета, хареми, сараи, приказни одежди, доспехи и ятагани, резби, седефи и наргилета. Знаех, че няма да ги срещна повече дори насън и че паметта ще извиква след време само откъслеци от това видение, което сега премрежваше очите ми.

На влизане в "Света София" водачът ни задържа на прага пред залата и ни дръпна от множеството. Посочи ни да погледнем в краката си и посред жуженето на видеокамери и лумвания на светкавици обясни: тези вдлъбнатини в камъка от двете страни на вратата са от нозете на стражите, които са я пазели от времето на Юстиниан до падането на Константинопол. Значи остава следа и от хората, които историята не запомня...



Рече го така, както писател го мисли и казва,



и навярно със съзнанието, че именно писатели го слушат. Така го разказах и аз на Жана, когато тръгваше на път, и тя обеща да провери личат ли още следите на почти хилядолетната стража върху прага на Юстиниановата катедрала. Има ги, потвърди тя, като се завърна, и ми показа фотографии. Вдлъбнатината от стъпките се виждаше, но не много добре, иначе щях да ги поискам за илюстрации. Някои дори трудно ще разпознаят какво има в кадъра. Аз обаче помня добре: сравнително дълбока (като се знае как се е получила там) три-четири пръста под нивото на камъка следа от обущата на мъжете, стояли на стража в този най-голям храм на православието за всички времена. Помня, че тогава си помислих да стъпя в тази следа, да премеря стъпката си с отпечатъка на мъртвите воини. Изкуших се някак от само себе си, импулсивно. Но ми се видя грубо и бездарно. Да се наместваш в чужди следи, никак не е похвално, макар и да го гледаме навсякъде около нас. А и неясно беше дали ще ми се удаде да "вляза в обувките" на онези мъже - това преносно сигурно ще е много по трудно, отколкото буквално.

Ако минете през онзи праг, взрете се в следата, врязана в неговия синьо-черно-зелен, прошарен с бели жилки камък. Това е безмълвният знак на хиляди отделни мъже, отлетели в безкрайността и не оставили за нас име, ни образ. Създадените за безсмъртни, за хилядолетията напред стенописи, изваяния, иконостаси са заличени от времето, редките остатъци греят върху осиротелите зидове. А стъпката на войниците е тук - зрима, материална. Оставили са ни я, като са стоели... на мястото си. Да се вгледаме и около нас - неизвестни хора са ни оставили следа, знак, послание. Ръцете им, трудът им, вдъхновенията им са отпечатани върху днешния ни свят. Докато ги разпознаваме, и ние няма да сме тъй безпомощни и еднократни, както ни се струва в мрачен ден. Ако стоим на мястото си, ако бъдем човеци намясто...