Последното изследване на силата на демокрацията по света бе напълно пренебрегнато, с изключение може би на "Ню Йорк таймс", който публикува обширна статия. И все пак уважаваната асоциация на учени от цял свят World Values Survey, подкрепяна от ООН, проведе изследването и данните за 2015 г. са изключително тревожни.

В САЩ броят на американците, които одобряват употребата на огнестрелно оръжие, е нараснал от 1 на всеки 15 през 1995 г. на 1 от всеки 6-има. И докато за 72 на сто от тези, родени преди Втората световна война, да живеят в демокрация, е най-висшата ценност в скалата от 1 до 10, същото мнение споделят едва 30 на сто от родените след 1980 г.

Процентът сред европейците не се различава особено - 32 на сто при родените след 1980 г. В Източна Европа те даже са още по-малко - 24 на сто. Основната загриженост е за доходите, за сигурно работно място, за евентуална пенсия, всяко от които е посочено като по-важно от това в какъв режим живеем.

За това, разбира се, има поколенческо обяснение. За преживелите Втората световна война демокрацията бе извоювана победа, богатство, върху което да се надгражда. По-младите поколения нямат опит, имат само интелектуална идея за това как се живее в диктатура, както казва Атлиеро Спинели, един от основателите на ЕС, "днес всеки спи спокойно, без страх, че ще бъде събуден през нощта".

Проблемът всъщност е много по-сериозен. За безспорен факт се приема, че щом една страна стане демократична,



вече не е възможна алтернативна система



на управление, защото гражданите възприемат демокрацията като единствена легитимна форма на управление. Пък и демокрацията се възприема като синоним на икономически и социален растеж. Според тази теория щом Китай се сдобие със солидна средна класа, страната неизбежно ще премине към многопартийна система. Всъщност днес нараства броят на последователите на школата, която изтъква недостатъците и неефективността на демокрацията.

След управлението на хунтата в Чили периодично някой изтъква предимствата на "чилийския модел", сега същото се случва с "китайския модел", който е много по-продуктивен и ефективен, отколкото позволява тромавият демократичен процес.

В самата Европа имаме премиер на бивша комунистическа държава - Виктор Орбан в Унгария, който публично обяви излизането от употреба на парламентарната демокрация. Самият Орбан е избран в свободни избори. Русия е още по-ярък пример. Путин, който е модел на автократ, се радва на близо 80 процента обществена подкрепа. Твърди се, че крайнодесните лидери в Европа - от Льо Пен до Салвини, вземат пример от Путин.

Крайно време е да се замислим за причините за спада в доверието към политическите институции. Само поколенчески ли е проблемът, или става дума по-скоро за легитимността на политическата система?

Вижте цената на президентската кампания в САЩ, която ще доближи 4 млрд. долара, и ще научите, че малка група богати донори доминират даренията (130 семейства и бизнесът им са осигурили над половината от парите, събрани от юни досега от кандидатите на републиканците). Трудно е в това да съзрете жизнеспособна демокрация, маяка на света, както се хвалят постоянно американците.

Изследване върху последните 30 г., цитирано от "Ню Йорк таймс", установява, че докато икономическите елити и групите за натиск са изключително влиятелни, възгледите на обикновените граждани нямат почти никакво влияние. Заключението гласи: "В САЩ



мнозинството не управлява"





От World Values Survey става ясно, че една трета от американците клонят към ниските стойности в 10-степенната скала по отношение на твърдението, че САЩ не са демократични. Този безпрецедентен резултат показва нарастващата пропаст между гражданите и традиционната политика. Същата изненада преживяват и в Европа - с Корбин в Англия, Ципрас в Гърция, съмнително е, че традиционните партии ще удържат мнозинство и в Испания. Засега нарастват само крайнодесните партии, но пък фашистката "Златна зора" не е трета сила в Гърция.

Двете разделителни линии в Европа - между Севера и Юга,по отношение на модела за икономическо управление (затягане на коланите срещу развитие) и разделението между Западна и Източна Европа за солидарността (по отношение на бежанците) някак изместват проблема с легитимността на европейските институции. А фактът, че посред нощ в Брюксел шепа управници решават съдбата на милиони граждани, без да се консултират с тях, създава трета разделителна линия, много по-дълбока и сериозна от горепосочените.

Случаят с Гърция бе предшестван от Кипър, който се превърна в пример за липса на отчетност и прозрачност. Смутените еврократи трябваше да признаят, че са взели погрешни решения, и да направят обратен завой, но това винаги е свързано с извиване на ръцете на правителството. Фактът, че първите две спасителни програми за Гърция на практика бяха направени, за да спасят френските и германските банки, като се правеше прекалено малко за гръцката икономика, увеличи усещането на гражданите, че банките са по-важни от хората.

Тази година броят на банкерите, получили над 1 млн. евро, бе 3178, като 2086 от тях са във Великобритания. Но всъщност мнозинството от тях вземат над 2 млн. евро. А 9-има във Великобритания вземат над 10 млн. евро. Милионерите през 2014 г. станаха 920 000. Хората със състояние над 1 млн. долара извън недвижимото си имущество достигнаха бройката от 14.6 млн. души, според данните от последния Доклад за богатството в света (Report on Wealth in the World), което е ръст със 7 на сто в сравнение с 2013 г. Новината от последните години е, че консервативни институции, като МВФ например, предупреждават, че



нарастването на социалната пропаст



е пречка за икономическото развитие. Последното проучване на МВФ предупреждава за свиването на средната класа и увеличаването на броя на бедните и на богатите. Любопитно е, че World Values Survey установява, че 40% от богатите американци одобряват "по-силен лидер, който не бива да се тормози и съобразява с Конгреса или с избори". През 1995 г. на такова мнение са били едва 20 на сто от богатите.

Свиването на средната класа е съпроводено от поляризиране на политиката и постоянен ръст на екстремистките и ксенофобски партии, които сега набират гласове от средите на работниците и на бедните, които някога гласуваха за леви партии. А това е пълна промяна в политическия пейзаж.

Кой би повярвал, че Дания, една от малкото страни в света, която заделя 1 процент от бюджета си за помощ за развитие (САЩ дават 0.2 процента), ще откаже да приема бежанци под натиска на крайнодясната си партия? И че Унгария ще предприеме действия, които напомнят за нацистките времена? И че цяла Източна Европа заявява, че е влязла в ЕС само да взема, но не и да дава?

Демократичната система се легитимира чрез способността си да подкрепя ценности като справедливост и солидарност, развитие на обществото. Няма исторически прецеденти, които да ни поучат какво ще се случи, когато гражданите преживяват десетилетия наред упадък в социално и икономическо отношение и младите хора не виждат бъдеще. Има обаче исторически прецеденти, които ни казват, че обществото в криза лесно пропада в популистки и авторитарни режими, особено когато това се подкрепя от богатия елит.

Трябва да сме наясно, че цялата система е повредена и има нужда от ремонт. Но дали тази упадаща демокрация с толкова много политици и малцина държавници ще е в състояние да направи ремонта? За жалост, ще трябва да започнем да търсим решение на този проблем.

--------

*Авторът е основател на агенция Inter Press Service (IPS) и издател на Other News.