Знам, че тази история е обидно слабо известна, но все пак длъжен бях да проверя. Препитах кръг от познати и приятели - писатели-автори на исторически четива, професори, учители (между тях и преподаващи история!), лекари, юристи, журналисти, ровичкащи в миналото, един депутат и един духовник. От всичките - няма да казвам колко, за да не ви натъжавам - само двама знаеха нещо за Петричкия инцидент от октомври 1925 г. Единият беше писателят Николай Стоянов, наследник на стар петрички род, и д-р Емил Шиваров, редовен читател на сп. "Български воин" до деня на неговото закриване. Впрочем, от това списание научих за "инцидента" и аз. Изкарвах си хляба в него, когато се навършиха 80 години от забравеното събитие. Редактирах и подписах за печат великолепен текст за сблъсъка в крайния български югозапад и заедно с това разпръснах своето естествено неведение. За свое оправдание и за извинение към всички приятели, които така непредпазливо "тествах", ще кажа, че точно това неглижиране в общественото съзнание днес стана причина да опитам да го припомня. "Инцидентът" е премълчаван и направо потулван през годините на нашия живот по ред причини, повечето от които остават в областта на догадките.

На 19 октомври преди деветдесет години граничната застава в планината Беласица става сцена за първо действие от това кърваво събитие. Българската и гръцката версии се разминават драстично. Различават се и сведенията на участници и очевидци. Тъй като целият "инцидент" е разследван от нарочна комисия на Обществото на народите (ОН), можем да приемем за най-меродавен нейния доклад за случая:

"На 19 октомври 1925 година, в района на граничния пост номер 1 при Демир-Капия, български граничари започнали да копаят кладенец за питейна вода. Гръцкият войник, който пазел отсреща, влиза в българска територия и остро обвинява българските войници, че копаят окоп, нещо, което е забранено на българските погранични власти според Ньойския договор.

Започналият спор завършва с престрелка. Гръцкият граничар е убит на българска територия. Дошлият с бяло знаме да изнесе трупа на убития часовой гръцки офицер Василиядис е спрян от българските граничари, които искат съвместна българо-гръцка комисия да разследва случая. Отново започва престрелка. Капитан Василиядис е ранен, връща се в Гърция и след един ден умира от смъртоносната си рана. Докато се очаква да се проучат съвместно от български и гръцки представители на граничните служби причините за инцидента, неочаквано от Атина министър-председателят Пангалос дава заповед за нападение над България. На 22 октомври 1925 г., без да е обявена война от страна на Гърция, гръцки войски нахлуват в Петрички окръг."

Резюмето на събитията е твърде лаконично. Спазени са съществуващите дипломатически стандарти. Резултатът от описаните тук действия е, че гръцката 6-а дивизия нахлува в България. Девет батальона с планинска артилерия, картечници и минохвъргачки преминават браздата. Срещу тях са само граничната стража и четите на ВМРО от околията, мобилизирани в последния час. Гръцките сили завземат десет села, плячкосват, палят, изнасилват, откарват добитък, унищожават прибраната реколта. След това се прегрупират за атака на Петрич...

Градът трескаво се готви за отбрана. Евакуирани са във вътрешността жени, деца и възрастни. Боеспособните мъже са въоръжени, избират се и се укрепват позиции. Щабът на войската изпраща подкрепления, на които е заповядано да не проявяват особена активност на бойното поле. Това предопределя характера на военните действия. Смята се, че гърците се опасяват да не би нахлуването да повлияе в полза на възможни искания за ревизия на мирния договор от Ньой, а България внимава боеспособността и въоръжението на нейната армия (ограничени от същия договор) да не правят впечатление на чуждите наблюдатели. На преден план остават действията на петричани и на милициите на ВМРО. Те заслужават да бъдат разказани подробно, но това надхвърля възможностите на една петъчна колонка. В края на краищата на 29 октомври войските на агресора изоставят полесражението и се изтеглят отвъд границата. Следва по-важният епизод от "инцидента", действителната причина за нашия текст.

Обществото на народите изслушва доклада на своята комисия и осъжда нахлуването на гръцките войски. Един автор нарича това "невиждан случай на справедливост в българската история от ХХ век". Израз на тази справедливост са и 30-те милиона обезщетение, присъдени на страната. Един милион и двеста хиляди лева от тях правителството разпределя за пострадалите от нашествието жители на Петрич. И тогава - внимание! - получателите на тези пари решават да се откажат от тях, като ги дадат за построяването на сграда за гимназията в града. (Дотогава градската гимназия се е намирала в частна къща.) Парите, оказва се, не стигат, но петричани прибягват до самооблагане, та довършват строежа. През 1929 г. първата сграда на гимназията в Петрич е открита.

Това е заключението на Петричкия инцидент, само по себе си инцидент и прецедент. Дори в онези романтични и патриотични времена чак такива изблици на щедрост и безкористие не са били особено чести. Да не говорим, че днес загърбването на личната щета и несгода в името на обществения интерес, на просветата и пробудата, на въздигането на съзнанието - това са подбуди непознати и непопулярни. И може би именно затова понякога миналото ни се спомня тъй красиво и героично, като че е бъдеще...