В Турция има една стара поговорка, според която всеки победен на тепиха борец винаги иска нова битка. Тя най-добре илюстрира бедственото положение в Турция през последните години на управлението на Реджеп Ердоган. Той без съмнение е много ефективен и хитър политик, който първоначално предложи програма и политика, които бяха възприети както от консерваторите, така и от умерените среди в турското общество. Това важеше и за различните религиозни групи в страната, включително етническите турци и различните малцинства, най-вече кюрдите.

В резултат на това неговата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) управлява Турция през последните 13 години. Ердоган обаче никога не е бил убеден демократ, който уважава конституционните принципи. Неговото отношение към всяка загуба винаги е било да



заобиколи дадената спънка



с помощта на други средства. Той се надяваше по време на редовните парламентарни избори през юни да получи нужното мнозинство, за да промени конституцията и да превърне церемониалния пост на президента, който сега заема, в една силна част от изпълнителната власт. Вместо това обаче гласоподавателите се отдръпнаха от ПСР и тя не получи дори обикновеното мнозинство, на което дотогава се радваше в парламента. По този начин избирателите отхвърлиха неговия план той да стане най-влиятелният човек в страната.

Реджеп Ердоган обаче не обича да чува думата "не" и затова поведе своята уморена страна отново към урните миналата неделя, след което си върна нужното мнозинство. Избирателите са си избиратели и политиката не е най-чистата професия в никоя страна, но проблемът е как Ердоган все пак успя да постигне своята победа. Незабавният отговор е, че той подкопа усилията за съставяне на коалиционното правителство, което можеше да даде на страната едно стабилно правителство след вота през юни. Вместо това президентът направи всичко възможно да получи втори шанс. Това е и неговият отличителен белег. По същия начин по време на своето управление Ердоган премахна един след друг всички независими центрове във властта. Той премахна огромното влияние на армията в политиката, което беше нужен ход, но методите за това останаха съмнителни. След това се скара с дългогодишния си таен съюзник в лицето на движението "Гюлент" и намали неговото влияние в медиите и образованието. По същото време политизира неимоверно съдебната система и силите на реда, което постоянно се критикува от САЩ в годишния доклад за правата на човека.



Натискът върху медиите расте постоянно



както върху отделни журналисти, така и с манипулирането на пресата с помощта на действията на правителството към големите холдинги, които притежават различни медии. В някои случаи подобни компании бяха изкупени от близки до управляващите кръгове. Нещата се влошиха драстично по време на последната изборна кампания, сочи доклад на Института за международна преса. Това засегна и самата партия на президента Ердоган заради консолидацията на толкова много власт. Независимо от критиката към ПСР от страна на бившия държавен глава Абдулах Гюл, като цяло отсъстваха критичните изказвания по неин адрес и дебати, които се случват в една здрава демократична организация. Един бивш член на партията наскоро написа, че процесът да се заменят умерени политици в нея с консервативни религиозни фигури е започнал още преди години. "Тези, които задаваха въпроси, предлагаха конструктивна критика или бяха свързани с по-умерените среди, бяха просто изхвърлени от партията", оплака се той.

Най-лошото развитие, което се случи в последно време, бе възобновяването на войната със забранената Кюрдска работническа партия (ПКК). Крехкият мирен процес бе загърбен, вероятно и заради съперничеството между ПКК и прокюрдската Народнодемократична партия (НДП), която се представи много добре на вота през юни. Всичко това доведе до нови кръвопролитни сражения между турската армия и кюрдските бойци. Но ако Реджеп Ердоган не е архитектът на този провал, то той със сигурност спечели най-много от него, след като постоянно описваше как страната е разкъсвана от различни терористични групи, при което обвини НДП за връзки с ПКК. Редица ужасяващи бомбени атентати, както и военновъздушната кампания в Сирия също подсилиха неговото послание, че насилието е навсякъде и



Турция има нужда от силна ръка,



за да премине през тези трудни времена.

По този начин президентът Ердоган си върна нужното мнозинство в парламента, но това сериозно удари по Турция. Устоите на нейните независими институции са сериозно подкопани, а конституционните правила са пренебрегнати. Отношенията между турци и кюрди се влошиха с нова сила и страната отново води война, която мислеше, че е приключила. Като държавен глава поведението на Реджеп Ердоган от самото начало не бе на политическа фигура, която заема предимно церемониален пост и която стои над политическите процеси, при което спазва конституцията. Той със сигурност ще продължи да преследва неуморно своите цели и ако не ги постига, ще се държи все едно е сторил това. За съжаление тези избори едва ли ще помогнат на Турция да намери така нужната й стабилност.