Китай е най-притеснителният пример на правителство, което регулира броя на населението си с национална политика, с продължилата десетилетия политика на "едното дете". Идеята обаче произлиза от Франция в края на XIX век. Тя е била доразвита в средата на XX от учени в САЩ, които са спомогнали за създаване на условия за страх от пренаселеност, заради който китайските лидери са възприели драстичния си подход. Така твърди Никълъс Еберстад, икономист и демограф в American Enterprise Institute, който е бил сред първите критици на политиката на Китай.

Нещо повече, коментира Еберстад, сега заблудата, че методите на регулация "отгоре" на контрол на населението могат да проработят, остава изненадващо устойчива по света въпреки новините от Китай за отмяна на спорната политика.

"Съвременната политика за регулация на населението всъщност започва век преди този ужасен китайски експеримент. В края на XIX век френското правителство и общество съзнават, че балансът на силите в Европа се променя с възхода на Германия и залеза на Франция. Тази промяна е особено видима в демографски план, доколкото населението на Франция е намалявало, докато Германия отбелязва бум на раждаемостта. Френското правителство е искало да направи нещо, за да насърчи раждането на повече френски бебета. И е измислило поредица от скромни финансови бонуси за семействата, които имат деца, както и пиар кампания, "подчертаваща" значимостта на френското семейство", обяснява Еберстад.

Като политика идеята не била особено ефективна, но по-мащабните последици са били сериозни. След Втората световна война акцентът на демографите - учени и политици, се измества от твърде малко бебета към опасения от твърде много деца - по-конкретно в бедните държави.



Много от тези идеи произлизат от САЩ



През 1968 г. професорът от Станфордския университет Пол Ерлих публикува бестселъра The Population Bomb, в който предупреждава, че пренаселването скоро ще доведе до масов глад. Към 1977 г. Робърт Макнамара - бивш министър на отбраната на САЩ, който към този момент е президент на Световната банка, обявява, че бързият растеж на населението би могъл да представлява толкова голяма заплаха за човечеството, колкото и ядрената война.

Контролът на раждаемостта се превръща в крайъгълен камък на политиката за помощи. "И някои дори смятаха, че трябва да се започне разговор дали си заслужава да се помага, защото места като Бангладеш са неспасяеми. Тогава имаше хора, които твърдяха, че трябва да концентрираме помощта си върху това, което наричаха "ходещите ранени", които могат да бъдат спасени. Този начин на мислене доминираше през 70-те години и именно по това време китайските лидери обмисляха новата си демографска политика", обяснява Еберстад.

С други думи, когато Китай обявява през 1980 г., че повечето китайски семейства ще имат право само на едно дете и ще бъдат наказвани за нарушаване на този закон, идеята не се е родила във вакуум.

Китай дори не е първата държава, експериментирала с налагане на контрол на броя на населението. В края на 70-те години Индира Ганди, тогава премиер на Индия, въвежда програма, включваща



принудителна стерилизация на много мъже и жени.



Предизвиканата от тази програма масова реакция бързо води не само до ликвидацията й, но и до падането на Ганди от премиерския пост. Такива неща могат да се случат в демокрация като Индия.

На китайските лидери не им се е налагало да се опасяват от подобна съдба. Според Еберстад, когато е била представена политиката на "едно дете", тя дори не е била посрещната с особена международна критика. "Програмата имаше много поддръжници на Запад. Тя се разглеждаше не само като приемлива, но и като стъпка в правилна насока," казва той.

Например през 1983 година Фондът за населението на ООН - водещата демографска агенция на ООН, удостоява китайската програма със специална награда.

Поне още една държава последва примера на Китай: в края на 80-те години Виетнам възприема подобна политика, макар тя да позволява две деца. Тази политика е частично в сила дори и в момента. Еберстад коментира, че има и доказателства, че Северна Корея също е възприела китайския модел, въпреки че лидерите на страната никога официално не са го признали.

Едва към края на 80-те години международното обществено мнение се обръща срещу политиката на едното дете и свързаните с нея нарушения на правата на човека - включително принудителни аборти.

През последвалите години идеята, че пренаселеността представлява апокалиптична заплаха, също е дискредитирана. Оказва се, че производството на повече храна, а не намаляването на броя "гладни гърла",



може да реши проблема с потенциалния глад.



Китайските лидери увеличават производството на храни и са възнаградени не само с икономически растеж, но и с намаляващи нива на фертилност, които като цяло съпътстват такъв растеж. Те обаче са вярвали, че политиката на едното дете поне донякъде е допринесла за това.

"Този начин на мислене е очевиден в момента. Китайските лидери отмениха тази си политика донякъде, защото се притесняват, че ръстът на населението на Китай е намалял до такава степен, че остават твърде малко пълнолетни хора в трудоспособна възраст, които да се грижат за разрастващото се поколение стари хора и да го издържат. И те се надяват новият подход да промени тенденцията", казва Еберстад.

Същият начин на мислене стои и зад програмите за субсидиране на раждаемостта в страни от Сингапур до Франция. Да, французите все още се занимават с този въпрос - и предлагат финансови стимули с надежда да убедят семействата да имат повече деца, опасявайки се, както и преди десетилетия, от намаляващото население.

Така че, по думите на Еберстад, светът все още не си е направил подобаващи изводи. Според него емпиричните данни показват, че политиката на регулация "отгоре надолу" е почти толкова неподходяща за стимулиране на растежа на населението, колкото и за забавянето му. "Но докато има държавници и политици, които робуват на идеологии, които не се опират на реални данни и доказани резултати, за съжаление, ще ставаме свидетели на още такива случаи и в бъдеще", заключава икономистът.