Докато пътувах с градския транспорт преди първия тур, чух неволно следния разговор:

Не бе, точно обратното! Петнайсет в квадратчето, двайсет и седем в кръгчето.

Чудя се, ако бях пришелец или просто негласуващ, дали щях да се сетя за какво иде реч. А ставаше дума за преференция. Люде, които едвам сричат на български, изучиха тази дума тутакси наизуст и се втурнаха да я упражняват на дело. Кой за някой лев, кой от сърце. Задръстихме се от преференции, преференциите глътнаха изборите.

Сега, когато най-одумваната тема е високата активност на първия тур и ниската на втория, редно е да признаем, че ако не бяха тия кръгчета, и на първия тур щяхме да се сблъскаме с ниска активност. България полудя по кръгчетата. Или както се изрази в началото на кампанията една служителка в ЦИК, кръглите квадратчета.

Истината е, че точно кръгчетата спасиха изборите от ниската активност, но само на първия тур. На втория трагедията лъсна в цялото си съвършенство.

Има съвсем логично обяснение: 42 хиляди бяха кандидатите. С техните семейства, роднини, комшии и близки приятели това означава най-малко четвърт милион пряко и кръвно заинтересувани участници в изборния процес. Както сме я подкарали, можем да доживеем деня, в който половин България ще се населява от кандидати, а останалата половина ще бъде подложена на агресията на кръгчетата.



Избирателната активност се е превърнала в самоцел за политическата върхушка



Тя не се опитва да си обясни природата на ниската и все по-спадаща активност, а постоянно търси начини да я повиши изкуствено, изобретявайки все по-причудливи и объркващи законодателни техники. Тази върхушка е станала толкова мързелива и толкова немарлива към задължението си да се бори за доверието и гласовете на хората, че е готова да прибегне до всякакви начини да принуди гражданите да гласуват.

По повод на референдума, например, най-често употребяваният аргумент на привържениците на т.нар. електронно гласуване бе да се повиши активността. Все на тази цел се подчиняват и периодично възкръсващи идеи за задължително гласуване, за референдуми за щяло и нещяло, за мажоритарен вот и прочие.

Идеите вече преминават в радикализъм: да направим депутатите 100, без да държим сметка, че ако в сегашната ситуация питаме гражданите колко да са те, ще получим отговор нула. Да се намалят субсидиите за партиите, народните представители да ходят на работа с трамвай, да не им се плащат заплати и т.н. Един новоизбран стар кмет бе обявен за революционер, защото предложил възнаграждението на общинските съветници да е една стотинка. Много се извинявам, но лично аз нямам вяра на някого, който не получава заплата. Ако идеята е да узаконим кражбата и далаверата, нека си го признаем и да пуснем на свобода черните каси.

Има и по-преки пътища за това. Например, да забраним партиите и да ги заменим с Бойко Борисов. Май и без това сме се запътили натам.

Вън от всякакво съмнение е, че нашият проблем не е издръжката на 240 души с техните високи заплати, мерцедеси и привилегии, а онова, което правят в Народното събрание. Дали ще са 100, 200 или 300 няма никакво значение. Сто души могат да направят сто пъти по-големи поразии от двеста.



Вече си мисля, че е най-добре на този народ да му се даде всичко,



което иска, или по-точно всичко, което си мисли, че иска, за да се отврати от реалността и да се върне към нормалността. Има толкова неща по повод на изборите, над които си заслужава да се замислим като общество, но ние трескаво търсим начин да оклепаме още повече нещата. Сега, например, за пореден път ще се пише Изборен кодекс. Стана традиция на всеки избори да се сменя законът. Пази, боже! Тъкмо научихме за преференциите, ще ни сменят системата с нещо друго. Със сигурност пак ще се вайкаме за недействителните гласове и "Арена Армеец" ще ни се види като мил спомен.

Писането на изборния регламент и организирането на изборния процес се е превърнало в безсмислено интелектуално сражение. Някой си е наумил, че може да надхитри онези, които се занимават с купуване и продаване на гласове, усложнявайки неимоверно регламента и забатачвайки все повече и повече организацията на процеса. Това е напразно усилие - умният никога не може да излъже простия. Покупко-продажбата не се мери по скалата на коефициента за интелигентност.

Политиката изобщо не е занимание за интелектуалци. Скандалът със зам.-председателката на ЦИК, която, кой знае защо, реши да демонстрира, че е чела дневника на Киркегор, цитирайки сентенцията за проститутката и журналиста, е много показателен за това. Преди години по подобен начин уважаваният Михаил Неделчев цитира Фройд за пищова и фалоса по адрес на Тренчев и също стана скандал. Очевидно е, че имаме голям проблем. Законите и правилата се създават и контролират от хора, които си въобразяват, че избирателите четат научна литература. Докато създаваме сложни правила, ще консумираме недействителни бюлетини и отлив от гласуване.

За капак - вечерта на втория тур стана нещо необяснимо: докато ние още гадаехме кой ще бъде новият кмет на Пловдив с неговите има-няма 500 секции, в съседна Турция с нейните 58 милиона избиратели и 172 хиляди секции вече обявиха резултата. Някак обидно е, госпожи и господа!