Легендарният бургазлия Петьо Пандира въплътяваше мечтата за свобода. Той на всички даваше нагледен, безплатен и много важен житейски урок, че човек е толкова свободен, колкото сам си позволи. Той другаруваше с личности като Чочо, артиста Апостол Карамитев, ние се влачехме подире им и се смеехме. Бяхме публика. Те не ни пъдеха, артистите не пъдят публиката си, нищо че тя не може като тях. Веднъж се опитах като Пандира да отворя бутилка димят без тирбушон със саблен удар в гърлото на бутилката, но само си натъртих китката на ръката. В морското казино, нали на виенските столове шперплатът на седалката е прогнил от морската влага, Петьо вдигал стола с две ръце над главата си, отсечено движение надолу и главата му пронизва седалката. Веднъж казал: "Що тия шведи пият наш'то хубаво българско вино", изправил се пред шведската маса, не шведска маса, в сегашен смисъл, а маса, около която вечеряли шведи, фраснал стола в главата и си се сринал понеже управата на морското казино подменила прогнилите шперплатови седалки с дъбови. Като закъсал, изкопавал водопроводни тръби от гробището да ги продава и казал пред съда "Мъртвите вода не пият, Ваше благородие". Предполагам, че "Ваше благородие" е от някоя историческа пиеса с участието на Чочо. На това не съм очевидец, но с ушите си чух неговия хамлетовски монолог на воден спасител:

"Момичето плаче. Изгубих си златното пръстенче. Далдисвам аз в морето, намирам пръстенчето. Да кажа ли, или да не кажа и да го продам. Един вътрешен глас ми казва: Петьо, върни пръстенчето. Сядам аз на дъното да помисля. Мисля час, мисля два. Още мисля."

Читателко драга, читателю драг, един вътрешен глас ми казва, че моята партия (на негласуващите) спечели изборите, а ти, за когото и да си гласувал/а, ще загубиш. Един посланик каза, че у нас има гнили ябълки. Знам. Той не знае, че има и гнили круши, и не искам да избирам между гнили ябълки и гнили круши. Чели сте Алеко Константинов как Бай Ганьо прави избори. Знаете, че преди това Михалаки Георгиев написал "Меракът на чичо Денчо", който гениално организирал избори и за награда поискал да го назначат диригент на духовата музика. Щото минал чичо Денчо през градската градинка, където свирела духовата музика. Рекъл си: Тия с големите бурии ... да си издухаш джигера ... тупана по-лесно, ама цял тъпан да мъкнеш ... най му харесала работата на един, дето само размахва една клечка пред музикантите. Чичо Денчо можел и той да върти клечката, даже по-хубаво.

Въртележката на историята. Михалаки Георгиев написал това през 1899 г. Той бил народен будител. Но ние още не сме се събудили от вековния сън на робията и простотията. Аз живях в три режима - в Царство България, в Народна република България, сега в "демократска" България. След 1989 г. на власт дойдоха простаци, сега пак простаци. Но след 1944 г. простаците ни бяха натрапени от Москва, сега вие гласуващите сами си ги избирате при вашата "демокрация-клептокрация-мутрокрация". Позор за вас, които гласувахте. Вие вкарахте България в НАТО. Седнете на дъното като Петьо Пандира и помислете защо Швеция и Швейцария не са в НАТО.

ДПС, разните Местан и Доган са турски аргати. Не били купили нито един глас. Лъжат тия тепегьози. Инженерът от фирмата, дето ми оправи тоалетната чиния да не тече, отложи ремонта, понеже надничарите турци се разбягали да гласуват. Казали му: ще изкарам повече пари от твоя надник. Цвъ-Цвъ и Бойко Борисов са аргати всекиму. Председателката на парламента, дето прилича на Тодор Живков, Кристалина Георгиева, Ирина Бокова са издънки на комунистическата номенклатура. "Полегнала е Тудора" за всички, които я пожелаха.

Седя аз на дъното и един вътрешен глас ми казва: Недей да злословиш поне за жените, Джимо. Спомни си как тръгна от паметника на Патриарх Евтимий по десния тротоар и влезе в спретнато дворче и в красивата къща на Комитета на българските демократични жени да превеждаш при разговора им с демократични жени от чужбина. Те бяха демократични и имаха дъщери, но ти имаше самомнението на Бел-ами на Мопасан плюс амбицията на Жулиен Сорел на Стендал. Тогава Хрушчов даде Крим на Украйна, на зетя си Аджубей - вестник "Известия" и пословицата "Не имей 100 рублей, а имей 100 друзей", руснаците я префасонираха на "Не имей сто рублей, а женись как Аджубей". Има кривици, които само гробът ги изправя, и на стари години ти проличава, Джимо, че си бил хамалин на Сточна гара - София, казваш: Аре, къш! от моята маса на хулителите. Петьо Пандира никога не пъдеше публиката си. Ти нали си знаеш, че не си писал доноси, видно е от досиетата, че други са докладвали за теб и ти не трябва да им се сърдиш, понеже те са били принудени. Ти нали чу по Би Би Си как сигналът "Лили Болеро", после Бип-бип-бийп точно време по Гренидж, който наричаме Гринуич и после Чърчил каза: София да се изравни със земята и на равното да се засадят картофи, нали видя как гърмящата писалка откъсна пръстите на Славчо, защо тъй грубиянски завря в кучи гъз оспорващите те, като им показа документ на ПВО, адресиран до Борис Трети и до Вермахта. Защо не каза великодушно Let it be ("Заеби го")? Не бъди Мунчо като в края на "Под игото" на Вазов "Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира."

Фантазирам. Като Кийтс. John Keats: Ever let the Fancy roam/ Pleasure never is at home/ At a touch sweet Pleasure melteth/ Like to bubbles when rain pelteth/Then let winged Fancy wande/ Through the thought still spread beyond her/ Open wide the mind's cage-door. Няма да ви преведа това, понеже никога не съм превеждал, нито съм писал поезия. Такъв грях нямам на душата си. Ще опитам на езика на музиката, понеже свирех на пиано, докато две US бомби ми направиха пианото на клечки. Бляновете, мечтите, мераците умират с хората, но понякога ги надживяват. Американската мечта (The American Dream) на германските заселници, търсещи свобода в Новия свят през 1774 г., живя цели 200 години. Убиха я евреите, които сега имат две държави и четири столици - Ерусалим, Тел Авив, Ню Йорк и Вашингтон, без да броим Холивуд. Европейската мечта на Шуман и Делор сега умира благодарение на Ангела Меркел и САЩ. Руската мечта (Владивосток, Владикавказ не са случайни названия) напоследък живна. Но аз най-обичам Traumerei, детските блянове на Роберт Шуман.

DI copyright