Обикнатият, а също и банален израз от вчера за проявяването на лентата на спомените, днес вече е неразбираем за младите хора. Пoвечето от тях просто не са виждали фотоапарат, който снима върху лента (филм), а процесът на проявяването й, както и всички останали тайни на тъмната стаичка, са им дълбоко непознати. В наши дни дори самият фотоапарат губи популярността си на незаменима семейна принадлежност - цялото домочадие снима с телефони и далеко не всеки устоява на изкушението от почтен гражданин да се превърне в амбициозен и коварен папарак. "Проявяването на лентата" остана задача за паметта, обикнато и елегично връщане на образи и пейзажи, на неизбухнали възторзи и нехайно стъпкани признания. Невинаги това връщане е сладостно и опиващо, "лентата" пази и мрачни епизоди, извиква късни угризения, които вече нямаш време да изкупиш. Но повечето от тях са истински, живи и желани, необяснимо ясни. Ако бяха върху хартиен "носител", отдавна да са се напукали и пожълтели. Върху филма на паметта те се връщат някак обистрени, опреснени, контрастни. Виждал съм така компютърни програми да усилват образи върху стари фотографии, да съживяват фона, да възстановяват близкия и далечния план на пейзажа. Сякаш някаква такава програма обработва и съхраненото върху "лентата", връща го изчистено, ретуширано. Осмислено. И много гледки и лица, размазани във времето, сега незнайно как са се оказали на фокус!

Няма, естествено, снимка на фамилния Слон.



Но има какво да се възстанови.



Слонът на близкия хълм над Беглеж край шосето за Ловеч бе най-вълнуващо гнездо на детските ми преживелици и фантазии. Всичко там е дотолкова заличено, че следа от него има само в затрупаните кадри на съзнанието, което периодически се запретва да ги "прояви". Няма я горичката, накъдрена в средата на голямата семейна нива, в която гнездяха и мътеха дружелюбни, сякаш питомни птици. Изсечена е след колективизацията на земята. Няма я локвата, в която водата по пладне се затопляше "като чай" и в която ние, децата, правехме компания на биволите сред яснозелени дънни растения и неуморни водомерки. Затрупана е и изравнена, за да не пречи на комбайните. Няма ги присадите, разхвърляни из нивата, от всеки един с дядо беряхме по една каруца плод. Премахнати са и те, кой знае по каква дивашка причина. Няма го и паметничето край пътя - спомен за някакъв момчурляк другоселец, "убит от злодейска ръка за пари". Съборили са го машините на арендатора или на някой му е дотрябвал камъкът.

Няма го и Слона.

Слон, в смисъла, който тази дума има в онази част на равнината, където тя опира в Предбалкана (вероятно е свързана с "подслон", "заслон"), е каменна постройка, отворена отпред и покрита със слама и дъбова шума. Издигаха ги там, където е струпана земята на семейството. Някъде наоколо, но в близост се разполагаха бостаните, градините с лук и полски домати, боб, картофи, тикви. По жътва и при усилена копан фамилиите денуваха там, на децата намираха някакво занимание да са по-близо до сянката и да наглеждат разпрегнатия добитък. Бяхме се научили да се стаяваме неподвижни, за да пропеят птиците от гнездата.



Лятната тишина имаше свой звук,



близък до много слабо пищене в ушите, в него се примесваше говорът на възрастните откъм нивата, възбуден от труда, но напълно неразбираем. Още чувам един навярно напълно изчезнал звън - от букаите на спънатите за паша кобили, когато внезапно се възправяха, като че подплашени от нещо. Понякога идваше непознато куче: повърти се, огледа и побегне нанякъде, само опашката му се вижда в тревата. Дядо казваше, че това са кучетата на жътварите от съседните ниви - имали навик така да инспектират околността, било им в задълженията.

Понякога идваше облак, тръгваше дъжд. Прибирахме се в Слона, горичката блестеше с мокра шума, блестяха и мотиките, обърнати с остриета към небето - да плашат градушката. Ако не беше по време на копан, изваждаха мотиката, която стоеше закачена под гредите на покрива за такъв случай. В единия ъгъл имаше висока купчина слама, държаха ни далече от нея, за да не изплашим Смока. Той живееше в нея, всички го бяха виждали, само аз - не. Затова пък неведнъж виждах съблечената му риза под шипката зад Слона. Дядо казваше, че е виждал от сламата да излиза и таралеж. Според него двамата със Смока съжителствали мирно, противно на всичко, което се знаеше за смъртната им вражда. Баба го подиграваше, но ласкаво.

Дъждът падаше навън и разговорите на възрастните се въртяха около промяната, която идваше да сложи край на този живот. Не разбирах нищо от това, смятах, че този селски свят е безпроблемно вечен. И Слона също. Беше иззидан от цепен варовик, на големи сиви плочи, по едната стена личеше следа от пушек, на гредата над нея - също. Това беше мечтата ми - да вали дъжд и да запалим огън под сушината. Но дядо не позволяваше, дори не си помислях да му скимтя за това.

"Скимтиш", казваше баща ми, езикът на дядо с мене бе странно церемониален. Особено тържествен бе на полето. Обясняваше охотно, правеше паузи, сякаш ми даваше време да осъзная докрай подредените му, като че предварително премислени изречения. Селските деца не обичаха особено да ги водят на къра, аз отивах охотно, дори с вълнение. В Плевен живеехме в мазе и



имах нужда от простор, от открито небе



И още - гледах да съм повече покрай дядо. Не осъзнавах, че нещо ми преподава. Нито разбрах имаше ли някога изпит по това и дали съм го издържал. Два-три пъти сме разисквали неговата версия за Смока и таралежа. Въздишаше понякога: да беше светът един голям Слон, в който хората и народите да се търпят един други! Това, което бе видял и преживял в Европейската война, диктуваше неговите утопии.

Имам го на снимка с кон (на селскостопанска изложба), с лозарска пръскачка, имам го дори на жълтите плочки пред Народното събрание. Нямам го със Слона. Там, посред голямата нива на Камено поле, където беше неговият свят. Неговата проста житейска крепост, отбранявана от пъдпъдъци и щурци.

Няма го и Слона. Онези слонове така и не станаха защитен вид и изчезнаха невъзвратно, потънаха във времето.

Или в нас самите. Толкова дълбоко, че да бъдат най-сигурно и най-безвъзвратно забравени...