|
| Андрей Даниел |
-----
- Професор Даниел, когато погледнах руините на вашата "Европа" инстинктивно затърсих салове с бежанци в морето около нея. Не ги намерих, но усещането за цивилизован упадък насред рова срещу варварите си остана. Или греша с метафорите?
- Бежанци ли? О, никога не съм бил чак толкова актуален! Но Европа наистина е и разкошна руина. Като се вгледа човек в нея, открива славна история, нещо величествено, но и остаряло. А това, че руините не са "пипнати" по нашему, не значи непременно упадък. Има го и капсулирането срещу "варварите", разбира се, имало го е още преди Рим. Сега времената са други, но може би за съжаление на повечето европейци обновяването на тяхното пространство пак се случва по старому.
- Сигурно си давате сметка, че тази картина ще бъде гледана по различен начин след атентатите в Париж?
- Да, за съжаление. Макар че, когато я правих, по-скоро си мислех за благородно патинираната Европа. Трябва да внимаваме, за да я запазим.
- След първия шок от 13 ноември заваляха анализите: за крехкостта на демокрацията, за липсата на силни лидери, за вината и на западните политици. Какъв е Вашият коментар?
- Имам и други подозрения за причините - до голяма степен става дума за прикрити зад идеологията дълбоки социално-класови енергии. Доста от терористите са граждани на Франция или други страни от ЕС, но са расли по гетата. Техният живот там се е оказал добра почва за пропагандата на екстремния ислям. И трябва много сериозно да се замислим над това.
- Споменахте за начина, по който ние тук се отнасяме със старините. Какво си мислите, когато минавате край Ларгото?
- Задавам си въпроса не можеше ли да улучим нюанса, в който да се поднесе историята? Когато току-що бяха разкрити останките от Сердика, отстрани изглеждаха хаотично. Явно е трябвало да се направи нещо. Не съм специалист и не се наемам да кажа какво, но понякога се дразня от така наречената "реставрация". Понеже обичам Созопол и често ходя нататък, направих паралел със строителството на крепостни стени и кули там. Я ги е имало, я не...
- Нямате ли усещането, че с фабрикуването на кулички и истории за вампири ни казват, че сме деца? Защото искаме да бъдем забавлявани и с историята?
- Дори да е така, ние очакваме това да се прави от възрастни професионалисти. А какво точно е професионализъм в тази област? Доколко е естетизиране на околната среда и доколко - поднасяне на автентични документи от миналото? Този въпрос е сложен и аз не бих излязъл на протест заради него. Но не съм доволен от резултата, от бързането да се изгради нещо, продиктувано от външни за нашите културни нужди темпове. Дават ни се пари да го направим, обаче ако не го свършим до определена дата, ще ни ги вземат... Това подлудява чиновниците, те пришпорват специалистите и започват да се роят глупостите. Тази верига за мен е инфантилна.
- В сегашната ви изложба виждам много любов към Италия. Може би и защото това е страна, в която отдавна знаят какво да правят с останките от миналото си?
- Да, Италия е от последните ми "завоевания". Много силно ми въздейства посещението в Помпей, там се вижда страхотно консервиране на миналото чрез вулкан. Но може би все пак заслугата е и на хората, които са го направили четливо с неуловима намеса. Друго интересно преживяване за мен беше срещата със Залцбург. Там имах усещането за игриво общество, за свободно и интелигентно време в годините,за които сме свикнали да мислим като за по-примитивни. Но идеите през XVI-XVII век, погледнати без предразсъдъци, са си направо модерни, градски. Все неща, които са важни за България, защото на нея това й е проблемът - че още не може да направи градска култура.
- Винаги ли са предсказуеми реакциите на публиката, когато й показвате преживяванията си в картини? И важни ли са те за Вас?
- В нашата професия сме все единаци, седим си сами и правим каквото си пожелаем. Но накрая искаме оценка за лудориите, които сме си позволили. Контактът с публиката е необходим, иначе картината е безсмислена. Тя е опит да призовеш за диалог другия, който има време да погледа.
- А възприемчиостта на зрителя донякъде е въпрос на обща култура. В този смисъл недалновидно ли е министерското предложение за орязване на часовете по изобразително изкуство в училище?
- В обществото има два типа човешки привличания - едните са към техниката и математиката, а другите - към хуманитаристиката. Нямам нищо против да бъде подчертана тази разлика в обучението. Но в училищата с хуманитарен профил не бива да се съкращава нито един час по изкуство. Иначе то е елитарна сфера, до която се стига от вътрешна потребност. Не знам как точно се възпитава вкус към изкуството в училище, по-скоро това става в семейството. А може да се развие и чувствителност въпреки средата. Това се случва често в България - вижте майсторите в живописта, музиката и литературата, повечето имат селски произход и надали техните родители са разбирали за какво става дума.
- Но е добре едно дете на 15 да не бърка Кристо с Криско, а това може да се случи, ако бъде оставено насаме с телевизора...
- Ако се фетишизира, телевизорът вреди. Но като източник на информация все още е добро средство. Аз имам три апарата вкъщи и никога не ми е идвало наум да ги изхвърля. Но моите деца не обичат телевизия, очевидно съм ги отвратил... Те предпочитат компютрите.
- Забелязвате ли как напоследък хората в метрото масово гледат в екранчета? Готови ли сме за технологичната революция, която ни се случва в момента?
- Виждам това непрекъснато взиране и ми е смешно понякога. То ме навежда и на друга аналогия - как в съветската ера българите оставахме впечатлени от многото пътници с книги в московското и в ленинградското метро. Ами като се вгледа човек какво правят сега хората в софийското, не е чак толкова по-различно - нали пак четат.
- Но повечето от младите са в социалните мрежи денонощно, всеки е център на своята малка електронна вселена. Не отиваме ли към заместител на нормалното общуване?
- Няма нищо по-естествено от това да се стремиш да се изолираш от околния хаос в твоето квадратче. В екранчето, където ти си центърът. Да, виждам това и в академията, моите студентите седят един до друг, но си гледат в телефоните.
- Как биха реагирали те, а и Вие с тях, ако един депутат и неговите хора бяха нахлули не в НАТФИЗ, а в Художествената академия?
- Вероятно щяхме да го набием. Художниците не търпят такива неща. Навремето имаше една нагла провокация от страна не на един депутат, а на държавата като цяло. Малко преди промените през 1989-а бяха решили да махнат оградата на академията, да изкоренят дърветата и да отворят проходна алея. Дойдоха булдозери, а студентите направиха жива верига. Разбирате ли, съзнанието, че кампусите на университетите и академиите са свободни зони и властта няма право да влиза там със своите въоръжени отряди, е още от Средновековието. Някога тези учебни заведения са били манастири, с дадени от кралете права. И продължават да са обители на духовността по някакъв начин.
