Сядаме на масата край брега и още с първата чаша установявам, че това е реката, по която, ако човек има търпение...

- Ето я реката! - казвам на Юри. С общи усилия си припомняме великата сентенция: "Ако седиш достатъчно дълго на брега на реката, рано или късно труповете на твоите врагове ще минат покрай теб".

Приемаме, че това е просто един от безбройните варианти. Ако някой иска нещо по-добро, да потърси в интернет.

Аз лично бих махнал "труповете". Не е естетично и някак недодялано е, натуралистично. Иначе ми допада оптимизмът в изречението, а най-вече това, че от теб се иска само да си седиш - "достатъчно дълго". И пръста си няма да мръднеш. Кой ще го извърши? Самата река? Световната справедливост? Боговете на отмъщението? Това не се казва. Или пък се е изронило през столетията като маловажно. Дали някой е пробвал така, със седене, да приключи с враговете си - и дали е успял! - това дебелите книги не съобщават.

Но аз вече си харесах реката. И масата също. Тя е под склона, в самото корито, столовете почти газят във водата, малки рибки се скупчват в очакване на трохи от трапезата. Провира се между облите камъни, но в средата течението е по-силно и по-дълбоко, ще хвърляме по един поглед натам - за телата. Без да си прекъсваме приказката...

Седял съм край велики световни реки, пълни с история и с кораби, с отразени слънца и с мрачен, груб ледоход. Взирал съм се в техните дълбини и какво ли само не съм търсил в тях. Но никога враговете си - живи или мъртви. Защо сега реших, че ще ги чакам тук, край живата и още съвсем чиста (тя извира наблизо в планината) Бели Осъм, остава тайна. Дори да е истина, че враговете се броят наесен, тази есен за мене откога-откога мина. Много отдавна съм забелязал това и съм го записал:



"Стареят мойте врагове. Безсмъртният им гняв

като повей от вечността обгаря ме едвам"



Беше в гората на замъка "Будмерице" край Братислава, в една от онези сутрини, покрити със сияйна слана, в които човек чува поезията като съобщение за собствената му съдба. Същата есен ясновидката ми бе заповядала да не се гневя на душманите си и да нямам "гайле" за техните козни. Да не се гневя и да не изтървам люто слово, което може да направи някому беля. Моите сметки други щял да ги "платва". Бях се озадачил, но това ми беше удобно и лесно се съгласих да не мисля за мерзавците и да не им отделям време. Съвпадаше и с впечатленията от дотогавашния ми живот.

Което куче ме залаеше, неизбежно побесняваше. Силни и влиятелни мъже, които ми имаха зъб и запретваха ръкави да се разправят с мен, някак от само себе си се отместваха от пътя ми. Разболяваха се, мряха, сваляха ги от власт. Имал съм силни врагове, но щетите не се оказваха непоправими. Или пък аз не разбирах за тях. Сигурно нещо са ми отнели, в нещо са ми се препречили. Или врата, която би могла да ми се отвори, е била чрез тях залостена. Не може без това. Но повечето от нещата, които имаха за тях цена и които те искаха да ми вземат, нямаха особено значение за мен. Не правех кариера, която да ми съсипят. Не трупах богатство и не ценях властта - какво да му отнемеш на такъв? Въобще предлагах малко възможности за мерзост, цяло чудо е, че продължаваха да ми се лепят. Та до днес...

Когато бях младок, един мъдрец ме предупреди. Беше доловил, че извиквам злокачествен блясък в очите на бездарен големец: "Вие двамата цял живот ще сте като Моцарт и Салиери. Пази се от некадърници". Помня, че се смутих: къде е Моцарт, къде съм аз. Но класикът остана сериозен: е, затова пък и той не е съвсем Салиери, онзи все пак е имал дарба...

Сума време опитвах с тази схема (Моцарт & Салиери) да оправдавам купчината от кандидати да ми вгорчат живота. Обяснявах го с изобилието на бездарници: просто нямаше Моцарт за всеки, стигнаха и до мен. Дори ми се поиска да им обясня това - да не свалят нивото на враждата и на омразата до скромната ми персона. Написах едно сърдито есе: "Не съм ви Моцарт!" - не помогна. Никой не се съобрази с това. А един юнак от ДС, който отговаряше за писателите, даже ме поздрави: "Най-после някой да признае, че не е Моцарт, другите дори не подозират, че не са."

Едно знам със сигурност, но това и вие си го знаете: подлецът не налита на подлеци, интригантът на интриганти, клеветникът на клеветници. Обяснението е просто: страхуват се. Боят се, че ще им отвърнат със същото. Порядъчният човек им се вижда по-лесна, а и безопасна плячка, защото се гнуси от подобни средства. И те си мислят, че достойният мъж няма с какво да им отговори! Обикновено изненадата им после е напоена с черни сълзи...

Потръпвам на брега в този хубав ден. Унесъл съм се. Нали бях инструктиран да нямам "гайле" за душмани? Какви тела, какви черни сълзи? Та реката не е Черни, а Бели Осъм! Недалеко по течението, в голямата къща на бай Пенчо Немски, сега заключена, със закнижени прозорци, нощем слушах гласа на тази река и ясно чувах как дърветата от брега хвърлят червени ябълки във водата. Миришеше на планина и на детство и този мирис оттогава неведнъж се е добавял в най-тежките ми сънища. Сега две-три ябълки преминават по течението пред мен и отрезвявам: това е същата река, драги, чистата река. Не я ли позна? Какви тела клечиш да броиш в нея, ти ли се намери да я замърсяваш! Ще я задръстиш с тях, ще я размътиш, откажи се. Екологията над всичко!

Отказвам се.

- Кръчмарю - подвиквам, - сипи да пием! Напук на душманите...

- Напук врагу - поправя ме той...

Бели Осъм, Троянско