Дъглас Кенеди е американски писател и журналист. Роден е в Ню Йорк през 1955 г., учи в Дъблин, живял е в Париж, Мейн, Монреал, а сега в Лондон с втората си съпруга и двете си деца. Автор е на бестселъри, пътеписи, пиеси. В Дъблин той основава театрално студио за млади таланти, за да открие няколко години по-късно (започва писателската си кариера на 30-годишна възраст), че призванието му е да пише романи. Кенеди е известен като най-четения американски писател във Франция, където получава най-високото професионално отличие - "Кавалер на ордена на литературата и изкуството", както и Голямата награда на френския "Фигаро". Романите на Кенеди са посветени на човешката същност и нейните екзистенциални въпроси. "По-голямата част от моята работа е да наблюдавам поведението на човека. Изучавайки история, можете да видите как човешката глупост се повтаря във времето", казва Кенеди. С доверие в таланта си и усърдните 500-1000 думи на ден той стъпва с лекота по червения килим на световния литературен подиум, добавяйки към формулата си за успех приключенски дух, примесен със здравословен реализъм. Сред най-известните му книги са "Моментът", "Живот назаем", "Преследване на щастието", "Пет дни". Прекарваме следващия половин час с писателя, който говори на живо пред българските кинопочитатели преди прожекцията на филма по едноименния роман "Живот назаем". Прожекцията е част от фестивала Cinelibri, организиран от издателство "Колибри".

-------

- Г-н Кенеди, как бихте се представили? Как ви е променил животът?

- Животът променя всеки. Интересното при мен е, че не станах това, което баща ми желаеше - адвокат. Аз нямаше да съм тук сега, ако бях слушал някой друг, а не себе си. Щях да се чудя как е възможно да се случва всичко това и нещо нямаше да е на мястото си.

- Съжалявате ли за нещо?

- За много малко неща. Искаше ми се личният ми живот да не бе претърпял провал, както и родителите ми да бяха заедно все още. Но може би, ако тези неща не бяха се случили, нямаше да стана писател. Не исках да преживявам развод и децата ми да стават свидетели на това. Сега живея с моята съпруга и децата ми - при тях е сърцето ми.

- Искате ли да кажете нещо на хората, което не сте казали чрез книгите?

- Писателят винаги излага своите собствени противоречия. Хората постоянно ти казват как да се държиш и критикуват тези, които "грешат". В САЩ хората са обсебени от темата за зрелостта. Във Франция е възприето, че можеш да имаш любовни афери и все още бракът ти да е успешен. Кой е прав? Това е строго индивидуално и трябва да отчитаме факта, че хората са сложни личности. Аз никога не мога да се обърна и да кажа на някого как да се държи или че е "сгрешил".

- Тогава какъв е вашият начин да се справяте с трудностите?

- Осъзнавам много силно, че животът е кратък. Осъзнавам, че той съдържа в себе си радости и болки. Адът е в нас. Аз пиша. Тогава се справям с всичко. Другият начин е да се опитвам да водя интересен живот, разнообразен. Но и работя много. Силно се интересувам от култура, класическа музика (джаз), театър, литература, секс, приятелите си. Толкова много са нещата, които чакат да бъдат открити. Дори когато нямам пари, пак успявам да намеря начин да се забавлявам.

- Докато четях "Моментът", имах усещането, че главният герой всъщност сте вие - той е в развод, пише роман, жена от миналото му се завръща, родителите му са имали труден брак, завършил с развод. Лъжа ли се?

- Томас не е моята история. Но да, писах тази книга по време на развода си. Тогава мислих много за загубата и за това да съжаляваш. Начинът ми да се справя беше да пиша този роман, който всъщност е много тъжен. Разводът е грозен процес и аз успявах всеки ден да пиша.

- Преди прожекцията на "Живот назаем" в Дома на киното държахте кратка реч пред публиката. Споменахте, че не харесвате филмите по книгите си (освен този, който гледахме тогава). Ако бяхте режисьор, какво бихте променили в тях?

- Смятам, че филмите не улавят духа на книгата. Те не са особено интересни. Филмът, който гледахте снощи, беше завладяващ. Добрият филм предава атмосферата, която книгата носи. Важна е продължителността му, изборът на актьорите, жестовете, погледите - всичко.

- Има един български филм - "Другият наш възможен живот". Преди прожекцията вие говорихте за паралелния живот и всичко, което е можело да бъде...

- Човек прави нещо, води определен начин на живот, но казва: "Аз не правя еди-какво си", "Не послушах еди-кого си", "Нямам деца".

- Т.е. никога няма да разберем доволни ли сме от това, което вършим, защото не знаем какво всъщност сме можели да направим?

- Често слушам хората да говорят за брака си. Смятам, че е ужасно да караш някого да се променя. Фундаментално погледнато, ние не знаем какво искаме. Понякога си мислим, че знаем. Историята на едни взаимоотношения се пише в първите минути на запознанството. Но ние избираме да не го видим. При развода си осъзнах, че всички проблеми, които имахме, се проявиха още през първите седмици. Заради влюбването и страхотния секс не трябва да пренебрегваме истинските проблеми.

- В книгите си засягате темата за настоящето и бъдещето и начина, по който те си взаимодействат в живота ни.

- Най-лошото, което можем да правим, е да съжаляваме за нещо, което сме направили. Всички правим глупави неща. Големият въпрос е дали ще повторим грешките си. А хората имат склонност да го правят. Аз бях много нервен мъж, обременен съм от майка ми. Сега се опитвам да не проявявам тази си черта спрямо своите деца. Ако не си щастлив с това къде си и кой си, какво правиш, за да го промениш?

- Вие как се справяте?

- Един от най-ключовите моменти е способността да прощаваш. Това те пречиства. Трябва да го направиш и заради себе си, дори да не го обясниш директно на другия, той ще го усети. Гневът ни замърсява.

- Писателката Маргарет Мацантини също ни бе на гости по повод филмовите прожекции по нейните романи. Тя цитира една мисъл, а именно, че за да бъде добър един писател, трябва да изцапа ръцете си. С какво вие изцапахте вашите?

- Важно е да ги изцапаш, но трябва и да бъдеш наблюдателен, да умееш да се дистанцираш. Аз съм човек, богат на много случки.

- Разкажете ни нещо интересно...

- По времето, докато пишех последния си роман, с жена ми пътувахме през Сахара, в Мароко. Возехме се в една кола вече няколко часа, когато аз се ядосах и двамата слязохме насред пустинята. Нямахме никакъв ориентир накъде да продължим. Тогава в далечината се появи фигура, която бързо ни наближи - оказа се малко момиче. Аз я попитах (разговорът се води на френски - бел.а.) къде живее. Тя отговори и посочи - "Там!" Аз погледнах след ръката й и не видях нищо. След време пред мен изплуваха шатри, след това вода, оазис. Не беше мираж, а истина.