Известен лекар обяснява нови открития на медицината. Заблуди, натрупвани и разпространявани със столетия, падат една по една. Даже е чудно колко много от тях падат и колко много остават, за да бъдат опровергавани и занапред. Болшинството от неговите разкрития посрещам с облекчение: научавам, че повечето от разпространените ограничения, които и така не съм спазвал, се оказват заблуди. Нямат значение за човешкото здраве, и най-вече за продължителността на живота. Изпуснал съм почти половината предаване и се ядосвам: хубаво беше да го видя цялото и да се освободя от всички тегоби на разумното съществуване. Ядосвам се и дори не се сещам, че това, ядосването, също е нездравословно, но мъжът от екрана има нещо и за такъв случай. Ядовете, грижите и отрицателните емоции, казва той, са просто набедени, че съкращават живота. Всъщност ако човек ги избягва, игнорира ги и съумее да не се вживява в проблемите и неприятностите и въобще "не слага нищо на сърце", ще си продължи дните с... не повече от три месеца. "Не повече" - значи може и по-малко. А в повечето случаи и никак.



Как това са го изчислили, докторът не обяснява



Не са ми нужни доказателства, за да повярвам. Достатъчно ми е да го чуя. Всъщност отдавна съм се надявал да го чуя. Мисълта, че веселяците изкарват на земята до три месеца повече от нас, ме окриля. Значи не е било фатално, че съм се родил мрачен! Три месеца - и с тях, и без тях. (От друга страна, ще кажете вие, три месеца - това са си три месеца!) Но пък не ти се налага да разтягаш усмивки, да помпаш бузи и да се бориш за шести разряд лакировка на действителността. Това може да си има други хубави страни, но не и продължителността на живота. Отнюд! Невърмор!

Погребах вуйчо си Нейко. Белязан от нещастно стечение на съдбата, той имаше дълъг и мъчителен път, без семейство, а в много особено важни моменти и без късмет. Разпилян, нехаен в личните дела, а в същото време устремен и концентриран в професията и в обществения си труд, дълбоко в себе си той бе пропит от разяждаща безнадеждност, но и от тъжно доверие в предопределението - каквото има да става, ще стане. Свидетелствам, че бе дълбоко обиден на своя жребий и че въпросът "Защо?" го изгаряше до края. Иначе изглеждаше лек за приятелство, приказлив, остроумен, незлоблив, щедър. Не само изглеждаше, а и беше такъв. Каква беше мъката под този видим пласт знаеха само най-близките. Тази мъка носеше така, както носеше и гърбицата си - без драми и без протест, тъй, че околните да престанат да я забелязват.



Беше прочут в Плевенско учител по история,



учениците му приемаха от него мъдрост, родолюбие и кръгозор, които после ги отличаваха от другите и ги правеха свързани помежду си. До смъртта му неговата "даскалска" библиотека в опустялата къща също раздаваше мъдрост, родолюбие и кръгозор на неколцината читатели от селото. Когато го слагали в ковчега, той му бил дълбок и подложили две дебели книги под възглавето. Като пристигнах, ми показаха третата, която бе останала. Втрещих се: том от подвързани годишнини (1897-1898) на едно от най-стойностните български списания. Двата тома вече бяха под главата му. Реших, че е справедливо да са с него Там, Отвъд. Реших също да не споменавам кое е списанието. Страхувам се, че някой алчен или пристрастен може да разкопае гроба заради него...

Последните му години бяха несправедливо тежки, страдалчески. Обида от зъл и неблагодарен човек го покруси, разболя го. Надмогваше страданието, като го автоматизираше, отделяше го от измъченото си същество, връщаше се в миналото, в което бе заобиколен от скъпи, разбиращи, обичащи образи. Много от случките, които си припомняше, му изглеждаха като предсказания. Случайни, незначителни слова, възстановени в паметта, му звучаха пророчески. Опитваше се да ги разтълкува и гадаеше какво би станало с живота му, ако би успял да ги забележи и осъзнае навреме. Директните знаци не го занимаваха, беше ги пропускал нехайно. Смяташе, че скритите са били от значение и се упрекваше, че ги е проспал. Разказваше ми понякога за това, срещите ни бяха редки или поне по-редки, отколкото сега ми се иска да са били.

Веднъж, във влака от Варна,



в купето влязъл продавач на късмети





(Когато бил дете, всяко лято го водели на морето, дано слънцето спаси натрошените му кости.) Тези странни хора със странен бизнес ги помня и аз: с кутия със сгънати листчета и с папагал или с морско свинче на ръката, които по знак от продавача ти избират "късмета". В случая с вуйчо ми животинката била морско свинче. Издърпала листчето и малкият го разтворил. В късмета имало предупреждение, че след осемдесет и петата си година ще има неприятности със здравето. Вуйчо ми се смял тогава, смял се... "Видя ми се невероятно, че ще доживея тази възраст - каза ми той, - с моята болест, с моята орисница. А ето, че я прескочих, и като я прескочих, се разболях. От детството лекарства не бях пил, един аспирин не бях глътнал, а сега този удар ме скова."

След "този удар" човекът, който всичко "слагаше на сърцето", живя още и почина на деветдесет и една години. Пропусна шанса да добави онези три месеца, за които говореха по телевизията. А и това го обявиха на другия ден след смъртта му. Късно. Късно за него, късно за нас. Пък и новите хора едва ли ще се възползват охотно. Да промениш себе си най-често е трудно и неизгодно. Понякога - и позорно. Загубата със сигурност ще е повече от три месеца...