При една от обиколките си из Държавното рисувално училище в София професор Иван Мърквичка спира възмутен до статива на ученик, нахвърлял шаржове на неколцина от преподавателите. Точно това момче и бездруго не му е симпатично: заедно с Антон Митов са опитали да го скъсат още на приемния изпит, но професор Иван Шишманов ги е принудил да си преразгледат мнението. Така че Мърквичка няма никакви съмнения, когато конфискува рисунките и изсъсква на виновника: "Подобни неща не са позволени на ученици. От вас абсолютно нищо няма да излезе. Мястото ви не е в училището".

Но се оказва, че греши.

Изгоненият от Държавното рисувално училище Александър Божинов (1878-1968) продължава да работи, без да се притеснява кого ще засегне:



учител, министър, княз



или всенароден любимец, като Иван Вазов например. В дългата си кариера на художник и текстописец Божинов опитва от занаята и на илюстратора, и на сценографа, и на вестникаря, но остава в историята като създател на съвременната българска карикатура. Един присмехулник с точно око, стигал и до затвора заради честолюбието на високопоставените мишени.

Дали му е дотежавало да отнася хули и да търка наровете в Черната джамия след поредния скандал? И тази страна от живота му ще бъде по-ясно осветена след излизането на книгата "Александър Божинов разказва" /ИК "Изток-Запад"/. Всъщност нейната съдба също може да се нарече "драматична".

В основата й лежи ръкопис, събирал прах в неизвестност близо половин век. Първите текстове са нахвърляни от сина на художника Любен Божинов - журналист, филолог и художник любител. Дълго време двамата с бащата поддържат връзка само чрез писма, защото след развода на родителите момчето расте в Югославия при майка си - сръбкиня. По време на Втората световна война Любен се връща в България и се сближава с Божинов-старши: не се бои да го критикува, но и гледа да спаси от кошчето всяка хрумка, бележка или драскулка с мисълта, че са ценни за поколенията. Синът наостря уши да запомни всяка бащина дума: от спомените за началото на кариерата му с



рисунки срещу чаша кафе,



цигара или кило месо, та чак до битките срещу опитите за цензуриране - включително и на кръпките по дрехите на Пижо и Пендо...

"Той (Любен) дори искаше да запише на магнетофон разказвани от баща му спомени, но Александър Божинов не се съгласи на това - изобщо не обичаше да отговаря на зададени му въпроси. Когато биваше в настроение, сам разказваше някои случки от живота и творчеството си или правеше оценки на някои лица и събития, но щом забележеше, че думите му се записват, преставаше да говори. Все пак успяхме "с измама" - единият го заговорваше най-невинно, а другият скришом записваше думите му - така успяхме да натрупаме доста материал", пояснява в предговора на книгата съпругата на Любен - Дора Божинова.

Налага се тя сама да продължи работата по проекта, защото през 1967-а съпругът й внезапно умира. Сломеният баща го надживява с година и седем месеца. Дора държи ръката на художника в



последните му минути в болницата



и добавя разказа за тях към вече събрания материал.

"Три години по-късно и тя си отива, без да успее да види книгата издадена - допълва издателят Любен Козарев. - Един антиквар ни донесе ръкописа, намерен при разчистване в апартамента на починал човек. За малко щял да отиде в коша..."

И ето че "Александър Божинов разказва" най-после е на път към читателите: пъстър пачуърк от спомени, случки, размисли, уловени моменти, усмивки и горчиви равносметки. Защото смислените книги не са като колбасите и не се развалят с времето, както казваше един друг издател насред кризата в началото на 90-те. А точно тази е ценна не само заради новия ракурс към безспорно интересна личност, но и покрай възможността за сравнение между реакциите на властта към критиците й в различни периоди от историята. С тази мисъл подбрахме и откъсите от разговорите между баща и син Божинови, предоставени от издателството преди излизането на книгата другата седмица.



Укротяването на Стамболийски*

"...Ти си правил карикатурни портрети не само на артисти и поети. Рисувал си по същия начин и политически личности: Рачо Петров, Никола Генадиев, Михаил Маджаров, Малинов, Такев...

- Да, рисувах. Рисувах предимно онези, които управляваха. Нали техните слабости най-ярко изпъкваха.

- Не се ли сърдеха?

- Някои много се сърдеха. Нали съм разказвал - имаше и процеси.

- За карикатурене на особата, нали?

- За карикатурене на разни особи - по-големи и по-малки.

- Но ти много си карикатурил "особата".

- Винаги, когато имаше повод.

- Особено когато е пристигала в София.

- Да, нещо такова - смее се баща ми. Че то България му беше нещо като имение, в което се отбиваше от време на време. Живееше си в Европа.

- А политиците не се ли сърдеха?

- Някои се сърдеха. Стамболийски по едно време започна да забранява отпечатването на някои карикатури. Това стана, разбира се, по- късно, когато "Българан" вече не излизаше. Аз тогава работех в други вестници и списания. След като Стамболийски забрани отпечатването на няколко карикатури, аз написах един фейлетон, в който изтъкнах, че никой няма право да упражнява цензура над печата, и той вдигна ветото. Тогава направих една карикатура - Стамболийски като укротен бик. Мислех, че няма да излезе. Но когато му я занесли за разрешение да се отпечата, той много се смял и написал на самата рисунка: "Да се отпечата". Не си спомням дали след това пак го рисувах, но той ме повика един ден в кабинета си.

- Божинов, имам добра вест за теб - започна.

- Каква?

- Реших да те изпратя наш търговски представител в Берлин.

- Аз търговски представител? Че какво разбирам аз от търговия?

- Няма значение, че нищо не разбираш. Въпросът е да отидеш в Германия, да поживееш там спокойно, да разглеждаш изложби и музеи. А работата ще има кой да я върши.

- Аз решително отказах - продължи Александър Божинов. - Тогава Александър Стамболийски ми предложи да ме направи аташе по печата, също в Берлин. Заявих му, че колкото и съблазнително да е предложението му да живея спокойно и добре материално в Германия, аз не съм за синекурна длъжност, че предпочитам да си остана тук, в България, колкото и да не съм добре материално, и той повече не настоя.

...

По поръчка - не*



Веднъж, беше през зимата на 1942 г., извикаха го на някакво заседание в тогавашната Дирекция на пропагандата. Върна се на обяд много ядосан. Попитахме го какво се е случило и той обясни: повикали го да го посъветват да се откаже от начина, по който изобразявал дотогава своите популярни Пижо и Пендо, слабите и измъчени шопи, със закърпените

дрехи. Посъветвали го да промени външността им или да си създаде нови герои, които да отговаряли на новото време.

- Какви нови герои?! Или да променя Пижо и Пендо - говореше той ядосан.- Аз създадох Пижо и Пендо, които са представители на нашия отруден народ. Тях аз познавам. С тях съм разговарял неведнъж, години наред. Нови герои, каквито ме карат сега да рисувам, не съм виждал в нашите села и из нашата шопска София. Наизуст нови герои не мога да създам. По поръчка - не.



* Заглавията са на редакцията